Дан Симънс - Илион

Тая идиотска война е по-объркана и безсмислена и от Виетнамската, която мъгляво си спомням от младостта си.

Изведнъж Афродита, моята нова господарка, се телепортира на трийсетина метра наляво от мен. И тя е дошла на помощ на троянците и за да се порадва на клането. Обаче…

През последните замразени секунди, преди времето да продължи своя ход, ми хрумва, че ако сражението се развие според стария епос, през следващия час самата Афродита ще бъде ранена от Диомед. Защо е дошла, щом знае, че смъртен ще я рани?

През последните девет години постоянно се сблъсквам с един и същи отговор, ала сега тоя факт ме връхлита със силата и яркостта на ядрен взрив: боговете не знаят какво ще се случи! Изглежда, само на Зевс е позволено да наднича в списъците на Съдбата.

Всички ние схоластиците сме наясно с това — Зевс ни е забранил да обсъждаме бъдещите събития с боговете и те нямат право да ни разпитват за следващите песни на „Илиада“. Нашата задача е само да потвърждаваме факта, че Омировият епос е правдиво отражение на събитията от деня, който ни е възложено да наблюдаваме и документираме. С Найтенхелзър много пъти сме обсъждали парадоксалната слепота на боговете за предстоящите събития.

Знам, че Афродита ще бъде ранена днес, обаче самата тя не подозира. Как да използвам тази информация? Ако я предупредя, Зевс ще узнае — нямам представа как, обаче съм сигурен, че ще узнае — и ще ме превърне в прах, а на Афродита ще наложи някакво по-меко наказание. Как да използвам информацията, че Афродита, богинята, която ми е дала тия дарове, за да шпионирам, днес (може би) ще бъде ранена от Диомед?

Нямам време да търся отговора. Атина престава да се суети около Диомед и освобождава пространството и времето.

Нахлува истинска светлина, страшен шум и бързи движения. Диомед пристъпва напред, тялото, лицето и щитът му блестят и другите смъртни също виждат светлината, както неговите ахейски другари, така и троянските му врагове.

Идей завършва движението си и шиба конете. Колесницата с рев и трясък хвърчи към гръцките редици, право към сепнатия Диомед.

Фегей мята копието си по Тидеевия син и върхът му прелита на сантиметри над лявото му рамо.

Целият зачервен, с мокро от трескава пот и бойна жар чело Диомед хвърля своето копие и улучва Фегей — „право в гръдта“, струва ми се, беше изпял на гръцки Омир. Фегей се смъква от колесницата, пада на земята и няколко пъти се претъркулва. Копието се строшава и накрая трупът се просва в праха на колесницата, която героят е управлявал само преди пет секунди. В Илионското поле смъртта настъпва бързо.

Идей скача от колесницата, претъркаля се и се изправя с меч в ръка, готов да брани братовото си тяло.

Диомед грабва ново копие и пак се втурва напред с явното намерение да набучи Идей по същия начин, по който току-що е убил брат му. Троянецът си плюе на петите и панически зарязва трупа на брат си в праха, ала Диомед е майстор на копието и го запраща точно между плешките му.

Богът на войната Арес полита напред — буквално полита напред със същия левитатор, какъвто боговете са дали и на мен — и отново спира времето, за да защити Идей от копието, замръзнало на няма и три метра от гърба на тичащия младеж. После го обгръща в силовото си поле и освобождава времето, колкото енергийният щит да отклони медния връх. След това телепортира ужасения герой от бойното поле и го праща на сигурно място. За изумените и уплашени троянци сякаш непрогледна мъгла е отмъкнала техния другар.

Значи Аресовият брат Хефест, богът на огъня, няма да изгуби и двамата си бъдещи жреци, мисля си, обаче в следващия момент отскачам назад, защото битката продължава и други гърци се затичват след Диомед в пробива, образувал се след убийството на Фегей. Празната колесница подскача по скалистото поле и скоро ликуващите ахейци я взимат като плячка.

Арес се връща, телепортира се в полуматериално състояние, висок божествен силует, и се опитва да събере троянците, вика им с божествен глас да се прегрупират и да отблъснат Диомед. Ала те се пръскат — някои ужасено бягат при приближаването на огнения Тидеев син, други покорно се обръщат при екливия глас на бога на войната. Не щеш ли, Атина прелита над главите на гърци и троянци, хваща Арес за китката и настойчиво зашепва в ухото на разярения бог.

Двамата се телепортират.

Пак поглеждам наляво и богинята Афродита, невидима за гърци и троянци, които се сражават, псуват и умират около нея, ми дава знак с ръка да ги последвам.