Дан Симънс - Илион

Беше се запознала с Харман само преди дванайсет дни, ала й се струваше много по-отдавна. Той и неговите интереси я заинтригуваха. Бе отишла на тържеството по случай лятното слънцестоене в имението на своя приятелка край развалините на Сингапур не защото обичаше тържествата — когато имаше възможност, обикновено избягваше и прехвърлянето по факса, и празненствата, и ходеше почти изключително на малки събирания в домовете на стари приятели — а защото по-младата й приятелка Хана щеше да е там и настояваше тя да присъства. Тържеството по случай слънцестоенето в известен смисъл беше забавно и много от хората бяха интересни, тъй като приятелката й съвсем наскоро бе отпразнувала четвъртата си двайсетилетка — Ада обичаше компанията на по-възрастни хора, — но после се беше запознала с Харман: бе се натъкнала на него, докато той се ровеше из библиотеката в имението. Той бе затворен, дори темерут, ала Ада го беше предразположила, прилагайки същата тактика, каквато използваха по-опитните й приятели, за да я накарат да се разприказва.

Не знаеше какво да мисли за способността му да чете без четяща функция — Харман й призна за нея едва на следващата им среща в дома на друга тяхна приятелка само шест дни преди събирането в Ардис Хол, — но колкото повече мислеше за това, толкова повече се удивляваше. Винаги се беше смятала за високообразована — знаеше всички разпространени народни песни и легенди, помнеше наизуст единайсетте рода и всичките им представители, както и много от факсвъзлите — ала широките познания и невероятната любознателност на Харман я изумяваха.

Картата, която бе разгънал пред Деймън, толкова недооценена дори от любознателната и смела Хана, продължаваше да я смайва. Никога не се беше натъквала на концепцията за „карта“, преди Харман да й покаже чертежите преди по-малко от седмица. Именно той й бе обяснил, че Земята е кръгла. Колцина от приятелите й го знаеха? Колцина от тях се бяха питали каква е формата на планетата, на която живеят? Каква полза имаше от това знание? „Светът“ беше твой дом и човек използваше факс мрежата, за да се обикаля домовете на приятелите си. Кой се замисляше за формата на физическата структура под и до факс мрежата? И защо да се замислят?

Още през първата седмица от познанството си с Харман тя разбра, че интересът му към отдавна изчезналите постчовеци граничи с фиксидея. „Не — поправи се Ада, отпусната в топлата вода, като придвижваше мехурчетата нагоре по гърдите си към гърлото си с дългите си бели пръсти, — това направо си е фиксидея. Той не престава да мисли за постчовеците — къде са, защо са си отишли“.

Не знаеше отговора естествено, ала вече споделяше неговото любопитство, възприемаше го като игра, като приключение. И постоянно задаваше въпроси, които биха накарали всеки от приятелите й просто да се засмее. Защо ние хората сме само един милион? Защо постчовеците са избрали тъкмо този брой? Защо не сме нито един повече или по-малко? И защо на всеки от нас са отредени по сто години? Защо ни избавят дори от собственото ни безумие, за да живеем по сто години?

Въпросите бяха толкова прости и дълбоки, че бяха смущаващи — все едно да чуеш възрастен да пита защо има пъп.

Но Ада се беше включила в търсенето — на летяща машина или може би космически кораб, за да отлети на пръстените и лично да попита постчовеците, а сега и заради онази легенда за Скитницата еврейка от епохата на последния факс — и всеки ден й носеше все нови вълнения.

„Например изяждането на Деймън от алозавър“.

Тя се изчерви и видя как светлата й кожа почервенява до линията на водата и мехурчетата. Това беше ужасно конфузно. Никой от другите гости не си спомняше да се е случвало нещо подобно. Защо войниксите не го бяха защитили?

„Всъщност какви са войниксите? — я бе попитал Харман в дървесния жилищен комплекс край Сингапур преди дванайсет дни. — Откъде идват? Дали са ги създали човеците от Изгубената ера? Дали са резултат на рубиконовата деменция? Или са ги създали постчовеците? Или са чужди в този свят и време и са тук с някакви свои цели?“

Спомни си неловкия си смях онази вечер, когато седяха на терасата под асмата с чаши шампанско в ръце и той толкова сериозно й беше задал такъв абсурден въпрос. Но тогава не бе могла да отговори — нито приятелите й през следващите дни, въпреки че се смееха по-нервно от нея — и сега, след като цял живот беше виждала войникси, тя ги гледаше с любопитство, граничещо с тревога. Хана започваше да реагира по същия начин.