Дан Симънс - Илион

— Защо я наричате „вещица“? — попита Хана.

— Не съм го измислил аз. Всички й викаха така — оправда се Деймън. — Струва ми се, защото каза, че не се прехвърлила по факса, а дошла пеш, след като това явно беше невъзможно… долината нямаше други възли и сгради, пък и Планковото поле изцяло я изолираше.

— Вярно е — потвърди Хана. — Онзи последен Горящ човек трябва да е най-далечното място, на което съм се прехвърляла. Жалко, че не съм се запознала с онази жена.

— Спомням си, че я видях само две нощи — прибави Деймън. — Първата и последната. И странеше от другите, освен по време на онзи шантав разговор.

— Откъде разбра, че е стара? — тихо попита Ада.

— Искаш да кажеш освен от явната й смахнатост ли?

— Да.

Деймън въздъхна.

— Изглеждаше стара. Сякаш прекалено много пъти беше посещавала булаторията… — Той замълча и се намръщи, явно замислен за собственото си неотдавнашно посещение там. — Изглеждаше по-стара от всеки, когото съм виждал. Струва ми се, че дори имаше бразди по лицето.

— Бръчки ли? — попита Хана. Момичето като че ли му завиждаше.

— Обаче не си спомняте името й, така ли? — настоя Харман.

Деймън поклати глава.

— Онази нощ някой край огъня я повика по име, но не мога точно да… И аз бях пил много, нали разбирате, и не бях спал.

Харман погледна Ада, пое си дъх и попита:

— Възможно ли е да се е казвала Сави?

Деймън сепнато вдигна глава.

— Да. Мисля, че така беше. Сави… да, звучи ми познато. Необичайно. — Забеляза, че Харман и Ада се споглеждат многозначително. — Какво? Това важно ли е? Познавате ли я?

— Скитницата еврейка — отвърна Ада. — Чувал ли си тази легенда?

Деймън уморено се усмихна.

— За жената, която преди хиляда и четиристотин години някак си пропуснала последния факс и оттогава е обречена вечно да се скита по земята ли? Естествено. Обаче не знаех че жената от легендата си има име.

— Сави — рече Харман. — Така се казва.

Марина доведе двама слуги, които носеха чаши греяно вино и поднос със сирене и хляб. Докато ядяха и пиеха, неловкото мълчание беше нарушавано от общи разговори.

— Довечера ще се прехвърлим по факса там — каза Харман на Хана и Ада. — В Сухата долина. Може да е останала някаква следа.

Хана държеше вдигащата пара чаша с две ръце.

— Не виждам как е възможно. Както каза Деймън, онзи Горящ човек беше преди повече от година и половина.

— Кога ще е следващият? — попита Ада. Тя никога не ходеше на церемонии от онази безумна епоха.

Отговори й Харман.

— Никой не знае. Тайното общество на Горящия човек насрочва времето и осведомява хората само дни преди събитието. Понякога интервалите са само няколко месеца, друг път — дванайсет години. Церемонията в Сухата долина е била последната. Ако си бил на някои от предишните три, винаги те канят. Аз я пропуснах, защото обикалях из Атлантическия пролом.

— Искам да дойда с вас, когато отидете да търсите онази жена — обади се Деймън.

Всички, включително майка му, го погледнаха изненадано.

— Във форма ли си? — попита Ада.

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Ще имате нужда от мен, за да я позная, ако я намерите. Онази… Сави.

— Добре — съгласи се Харман. — Ще сме ви благодарни за помощта.

— Но ще се прехвърлим утре сутрин — каза Деймън. — Не тази вечер. Уморен съм.

— Разбира се — рече Ада и погледна Хана и Харман. — Ще се прехвърлим ли обратно в Ардис?

— Глупости — заяви Марина. — Тази вечер сте наши гости. Имаме удобен апартамент за гости на горния етаж. — Тя забеляза погледа, който Ада отправи на Деймън. — Синът ми е много уморен след… злополуката. Понякога спи повече от десет часа. Ако останете да ни гостувате, ще можете да тръгнете веднага щом се събуди. След закуска.

— Разбира се — повтори Ада. Между кратера Париж и Ардис имаше седем часа разлика — в Ардис Хол още не бе време за вечеря, — но подобно на всички факсови пътешественици, те бяха свикнали да се приспособяват към местните часови пояси.

— Ще ви заведем в стаите ви — каза Марина и ги поведе, следвана от двамата слуги.

„Стаите“ всъщност бяха малки самостоятелни апартаменти на етажа над дома на Марина и Деймън. До тях се стигаше по широко вито стълбище. Хана одобри жилището, ала после отиде сама да обиколи кратера Париж. Харман пожела лека нощ и се оттегли. Ада заключи вратата си, разгледа интересните гоблени, полюбува се на гледката от балкона — дъждът бе спрял и през разкъсващите се облаци се виждаха пръстените и луната — прибра се вътре и си поръча лека вечеря. След това взе вана и повече от половин час се кисна в горещата ароматизирана вода. Напрегнатите й мускули постепенно се отпуснаха.