Дан Симънс - Илион

За тяхна изненада вратата на купола на Деймън отвори човек — жена, — а не слуга. Ада представи групата и жената, която изглеждаше около четирийсет и пет годишна като всички на три-четири двайсетилетки, се представи като Марина, майка на Деймън. Поведе ги по боядисани в топли цветове коридори, после се качиха по вътрешни стълбища и минаха през общи помещения, за да стигнат до частните апартаменти в куполния комплекс.

Марина спря пред красива махагонова врата.

— Слугата донесе съобщението, че идвате, естествено, но не съм казала на Деймън. Той още е… объркан… от злополуката.

— Нима не си спомня? — попита Харман.

— О, разбира се, че не — отвърна Марина. Беше привлекателна жена и Ада откри прилика със сина й в червената й коса и приятно набитата й фигура. — Но нали знаете какво казват за тези неща… клетките си спомнят.

„Само че това не са същите клетки“ — помисли си Ада, ала си премълча.

— Деймън ще се разстрои ли от нас? — попита Хана. Ада усети, че младата жена по-скоро е любопитна, отколкото загрижена.

Марина грациозно махна с ръка, сякаш искаше да каже „Ще видим“. Почука на вратата и я отвори, след като приглушеният глас на Деймън ги покани да влязат.

Стаята беше просторна и драпирана с тъкани в наситени цветове, свободно носещи се във въздуха копринени гоблени и дантелени завеси, ограждащи леглото на Деймън, но цялата отсрещна стена бе стъклена и водеше към частна веранда. Лампите в голямото помещение светеха слабо, ала ярко осветената периферия на града описваше дъги от двете страни на балкона и на около половин километър оттатък тъмния кратер се виждаха светещи глобуси и меки електрически светлини. Деймън седеше на удобно кресло до мокрия от дъжда прозорец, и се взираше навън, сякаш в светлините. Запремигва при вида на Ада, Харман и Хана, но после им даде знак да се приближат към меката мебел. Когато тримата се настаниха, Марина се извини и излезе. Стъклените врати бяха отворени и проникващият през мрежите студен въздух миришеше на дъжд и мокър бамбук.

— Искахме да видим как си — каза Ада. — И исках лично да ти се извиня за злополуката… задето не се погрижих по-добре за свой гост.

Деймън се усмихна и сви рамене, но ръцете му леко трепереха. Той ги отпусна върху голите си под копринения халат колене.

— Спомням си само как нещо грамадно се приближаваше с трясък през дърветата — и вонята на леш, това си го спомням. И после — как се възстановявам в булаторните резервоарни ясли. Естествено слугите ми разказаха какво се е случило. Щеше да е смешно, ако не беше толкова… отвратително.

Ада кимна, наведе се към него и стисна ръката му.

— Много се извинявам, Деймън ур . През последните десетилетия алозаврите съвсем рядко навлизат в имението и войниксите винаги ни пазят…

Деймън се намръщи, но не отдръпна ръката си.

— Явно обаче не са успели да опазят мен.

— Виж, това наистина е странно — съгласи се Харман, кръстоса крака и почука по картонените странични облегалки на креслото си. — Извънредно странно. Не си спомням кога за последен път войникс не е успял да защити човек в такава ситуация.

Деймън го погледна.

— Нима сте свикнали със ситуации, в които рекомбинирани животни изяждат хора, Харман ур ?

— Ни най-малко. Имах предвид ситуации, в които човешки същества са изложени на опасност.

— Още веднъж се извинявам — каза Ада. — Неизправното функциониране на войниксите е необяснимо, но моята небрежност е непростима. Извинявам се за провала на уикенда ви в Ардис Хол и за смутеното ви чувство за хармония.

— Смутено, да… тази дума не може да опише какво е да те разкъса шесттонен хищник — отвърна Деймън, но се поусмихна и съвсем леко кимна, за да покаже, че приема извинението.

Харман се наведе към него и сключи ръце; и докато говореше, ги движеше нагоре-надолу.

— Последният ни разговор остана недовършен, Деймън ур …

— За космическия кораб. — Ироничният тон на Деймън бе прелял в сарказъм.

Това не смути Харман. Сключените му длани се повдигаха и отпускаха с всяка следваща сричка.

— Да. Но не само за космическия кораб… това е крайната цел естествено… обаче ни устройва всякаква летяща машина. Платформа. Ултрасветлинен кораб. Каквото и да е, стига да ни даде възможност да проучваме пространствата между факсвъзлите…

Деймън се отпусна назад — по-далеч от напрегнатото лице на Харман — и скръсти ръце.

— Защо продължавате да упорствате? Защо ме занимавате с тези неща?