Дан Симънс - Илион

Ада го докосна по ръката.

— Деймън, с Хана научихме от различни хора, че на едно тържество в Уланбат преди около месец, струва ми се, си казал на наши познати, че някой бил виждал космически кораб… и че летял между възлите…

За миг Деймън успя да си придаде едновременно неразбиращ и сърдит вид, но после се засмя и поклати глава.

— Вещицата.

— Каква вещица? — попита Хана.

Деймън разпери ръце със същия грациозен жест като майка си.

— Така й викахме. Забравил съм истинското й име. Смахната жена. Явно в последната си двайсетилетка… — Той хвърли поглед към Харман. — В по-късните си години хората губят представа за действителността.

Харман се усмихна и не обърна внимание на подигравката.

— Наистина ли не си спомняте името й?

Деймън отново разпери ръце, този път не толкова грациозно.

— Не.

— Къде се запознахте с нея? — попита Ада.

— На миналия Горящ човек 6 6 Ежегоден празник в Невада. — Б.пр. , преди година и половина. Забравил съм къде беше… някъде на студено. Просто тръгнах с едни приятели от Чом, когато се прехвърлиха по факса там. Никога не съм се интересувал много от церемониите от Изгубената ера, обаче на тържеството имаше страшно много привлекателни млади жени.

— И аз бях там — с грейнали очи се обади Хана. — Дойдоха десетина хиляди души.

Харман извади многократно сгънат лист хартия от джоба на туниката си и започна да го разгъва върху отоманката помежду им.

— Спомняш ли си кой беше възелът?

Хана поклати глава.

— Беше един от полузабравените възли. От празните. Организаторите разпратиха кода в деня преди началото на церемонията. Никой не живее там, струва ми се. Скалиста долина, заобиколена със сняг. Помня, че беше светло денонощно през петте дни на Горящия човек. И студено. Слугите бяха вдигнали Планково поле над цялата долина и тук-там имаше нагреватели, така че не беше неприятно, но никой не можеше да напуска долината.

Харман погледна избелелия лист микропергамент, покрит с криви линии, точки и тайнствени руни като в книгите. После посочи една точка в долната част.

— Ето тук. Някога това е било Антарктида. Възелът се казва „Сухата долина“.

Деймън го погледна неразбиращо.

— Това е карта, върху която работя от петдесет години — поясни Харман. — Двуизмерно изображение на Земята с всички известни факсвъзли, заедно с кодовете. През Изгубената ера един от седемте континента се наричал Антарктида. Имам отбелязани седем антарктически факсвъзела, обаче само единият, тази Суха долина, за която съм чувал, но никога не съм посещавал, не е покрит със сняг и лед.

Това очевидно не говореше нищо на Деймън. Дори Ада и Хана изглеждаха объркани.

— Няма значение — продължи Харман. — Но щом слънцето е светело денонощно, тази Суха долина е най-вероятният факсвъзел. През полярните лета има дни, през които слънцето там не залязва.

— Слънцето не залязва и през юни в Чом — с явна досада рече Деймън. — Той близо ли е до вашата суха долина?

— Не. — Харман посочи една точка в горния край на картата. — Почти съм сигурен, че Чом е на този голям полуостров тук, точно над полярния кръг. Близо до северния, а не до южния полюс.

— Какво е северен полюс? — попита Ада.

Деймън погледна двете жени.

— А аз си мислех, че вещицата на Горящия човек е побъркана.

— Спомняте ли си какво друго каза онази жена, вещицата? — Харман очевидно бе прекалено развълнуван, за да се обиди.

По-младият мъж уморено поклати глава.

— Само празни приказки. Бяхме пили много. Това беше нощта на изгарянето и заради проклетата светлина не бяхме спали няколко денонощия — само дремехме по някой и друг час в големите оранжеви палатки. Това беше последната нощ и тогава обикновено има оргии, та си мислех, че тя може да… обаче беше прекалено стара за моя вкус.

— Но е споменала за космически кораб, нали? — Харман полагаше видими усилия да не изгуби търпение.

Деймън отново сви рамене.

— Някой от присъстващите… младеж на годините на Хана… мрънкаше, че от последния факс насам нямаме свръхзвукови машини, за да летим, и онази вещица… тя беше адски мълчалива, но явно беше и адски пияна… та тя каза, че имаме, че имало платформи и свръхзвукови машини, стига да знаеш къде да ги търсиш. Твърдеше, че постоянно летяла с тях.

— Ами за космическия кораб? — подсети го Харман.

— Каза, че била виждала космически кораб, нищо повече — отвърна Деймън и заразтрива слепоочията си, сякаш го боляха. — До някакъв музей. Попитах я кой музей, но тя не отговори.