Дан Симънс - Илион

„Всъщност какъв си ти?“ — бе се запитала по-рано вечерта Ада, когато бяха слезли от файтона в кратера Париж и бяха оставили войникса там, привидно безок, с мокра от дъжда ръждива коруба и кожена качулка, със скрити смъртоносни ножове и извадени манипулаторни щипци, все още хванал тегличите на колата.

Тя излезе от водата, избърса се, наметна тънък халат и каза на слугите да я оставят сама. Те се измъкнаха през една от осмозните стенни мембрани. Ада излезе на балкона.

Терасата на Харман бе отдясно, но беше отделена с бамбуков параван, който стърчеше на метър и двайсет извън парапета. Младата жена се приближи до стената, за момент постоя до перилата, вторачена в червеното око на кратера, после вдигна поглед към проясняващото се небе с неговите звезди и движещи се пръстени. Прехвърли крак през парапета, притискайки вътрешната страна на бедрото си към гладкия мокър бамбук, и боса запристъпва по тесния перваз.

За миг стъпи на верандата само с пръстите на краката си и заопипва от отсрещната страна на паравана, за да намери съответната издатина. Гравитацията я притегляше надолу към бездната. „Какво ли ще е да полетя към пламтящата магма, да знам, че след няколко ужасни и напълно свободни минути падане ще умра?“ Никога нямаше да разбере. Ако паднеше, ако пръстите на краката и ръцете й се изплъзнеха, когато се събудеше в булаторните резервоари, нямаше да си спомня следващите секунди и минути. Постчовеците не осигуряваха на хората спомени от собствената им смърт.

Ада притисна гърди към ръба на паравана, с усилие запази равновесие и прехвърли левия си крак. Босото й стъпало намери тесния бамбуков перваз, който водеше към верандата на Харман. Не посмя да погледне дали възрастният мъж е на балкона си, или на прага на стъклената врата — цялото й внимание беше съсредоточено върху мокрия хлъзгав бамбук.

Стигна до верандата и стъпи на перваза, толкова здраво вкопчена в парапета, че ръцете й трепереха. Усети, че силите й я напускат в следадреналинов пристъп на слабост, и бързо преметна левия си крак. Халатът й се разтвори и Ада одраска вътрешната страна на крака си в парапета.

Харман седеше по турски на мек бял шезлонг и я наблюдаваше. Балконът му беше осветен от свещ, поставена в стъклено шише.

— Можеше да ми помогнеш — прошепна тя, без да знае нито защо го е казала, нито защо шепне. Виждаше, че Харман също е само по тънък копринен халат, завързан съвсем хлабаво. Той се усмихна и поклати глава.

— И сама се справяше отлично. Но защо просто не дойде да почукаш на вратата?

Ада дълбоко си пое дъх и вместо отговор развърза колана на халата си и го остави да се разтвори. От небето над кратера нахлуваше студен въздух, ала по-топли течения милваха долната част на корема й.

Харман се изправи, приближи се към нея, вгледа се в очите й, загърна халата й и го завърза, без да я докосва с пръсти.

— За мен е чест — също прошепна той. — Но не още, Ада. Не още. — Хвана я за ръка и я поведе към шезлонга.

Когато легнаха един до друг, младата жена изненадано запремигва и се изчерви от нещо като унижение — не беше сигурна дали от отблъскването, или от собственото си безсрамие. Харман се пресегна зад стола и взе два кремави торински шала. Сгъна ги така, че извезаните микровериги да застанат на нужното място.

— Аз не… — започна Ада.

— Знам. Само този път. Мисля, че ще се случи нещо важно. Нека го споделим.

Тя се отпусна по гръб на меката възглавница и остави Харман да нагласи савана върху очите й. Усети го, че ляга до нея и леко отпуска дясната си длан върху нейната лява ръка.

Образите, звуците и усещанията потекоха.

Боговете са слезли да си поиграят. По-точно, слезли са да убиват.

Битката вече бушува от известно време — бог Аполон окуражава троянците, Атина насърчава аргивците, други богове се излежават в сянката на едно дърво на най-близкия хълм, от време на време се смеят и Ирида и другите им слуги им наливат вино. Досега видях тракийския водач Пейрой, храбър троянски съюзник, да убива сивоокия Диор с камък. Диор, втори вожд на епейската гръцка войска, се просна само със строшен глезен, след като обезумелият за кръв Пейрой хвърли камъка, но повечето другари на гърка отстъпиха, Пейрой си проправи път през неколцината останали да защитят падналия си водач и безпомощният Диор трябваше да лежи, докато врагът му го прониза в корема с дългото си лято копие, извади червата му на острия меден връх и продължи да го върти, а Диор надаваше крясъци.