Дан Симънс - Илион

— Глупак — прошепва тя, предполагам, на себе си, ала приемам думата за отправена към мен: нали ме пази единствено изкривяващото поле на Хадесовия шлем. „Глупак“ ми се струва точна преценка за безумието ми.

Атина се телепортира на бойното поле. След минута, посветена на треперене от собствената ми глупост, аз се фазоизмествам подире й.

Гърците и троянците още се избиват взаимно. Нищо ново.

Намирам единствения друг схоластик, който се вижда на полето. За голото око Найтенхелзър е един от мърлявите троянски пешаци в задните редици на илионската войска, обаче аз забелязвам издайническото зелено сияние, с което боговете са ни белязали дори в преобразен вид, затова смъквам шлема на Хадес, приемам формата на Фалк — троянец, който съвсем скоро ще бъде убит от Антилох — и отивам при Найтенхелзър, който стои на един нисък хълм и наблюдава клането.

— Добро утро, схоластик Хокънбери — ме поздравява той, когато приближавам. Говорим на английски. Никой троянец не е достатъчно близо, за да ни чуе сред звъна на бронз и грохота на колесници, пък и тия разнородни коалиции са свикнали със странни племенни езици и диалекти.

— Добро утро, схоластик Найтенхелзър.

— Къде бяхте през последния половин час?

— Почивах си — отвръщам. Случва се. Понякога сечта идва до гуша даже на нас схоластиците и ние се телепортираме в Троя да отдъхнем за около час — или да обърнем по някое шише вино. — Много ли пропуснах?

Найтенхелзър свива рамене.

— Преди двайсетина минути се появи Диомед и беше улучен от стрела. Точно по график.

— Стрелата на Пандар — казвам и кимам. Пандар е същият троянски стрелец, който по-рано беше ранил Менелай.

— Видях Афродита да подстрекава Пандар — осведомява ме здравенякът Найтенхелзър. Напъхал е ръце в джобовете на грубия си плащ. Троянските плащове нямат джобове естествено и той трябваше да си ги пришие.

Виж, това вече беше новост. Омир не е пял за това, че Афродита е подстрекавала Пандар да простреля Диомед, а само за това, че Атина го е окуражила да рани Менелай, та войната да продължи. Клетият Пандар буквално е шут на боговете — през последния ден от живота си.

— Къде е ранен Диомед? — питам.

— В рамото. Стенел беше там и изтегли стрелата. Явно не е била отровна. Преди минута Атина се телепортира в мелето, отведе любимеца си Диомед и „тялото леко му стори, нозете, ръцете — чевръсти“ — цитира превода на епоса Найтенхелзър.

— Пак с нанотехнология — въздъхвам. — Диомед уби ли вече стрелеца?

— Преди около пет минути.

— Пандар изнесе ли оная безкрайна реч, преди Диомед да му види сметката? В любимия ми превод Пандар оплаква участта си в четирийсет стиха, води дълъг диалог е троянския водач Еней — да, същия Еней — и двамата препусват към Диомед с колесница и мятат копия по ранения ахеец.

— Не — отвръща Найтенхелзър. — Когато стрелата му пропусна целта си, Пандар каза само: „Проклет да съм“. После с Еней се хвърлиха на колесницата, Пандар запрати копие по Диомед, проби щита и нагръдника му — обаче върхът не стигна до плътта му — и каза „по дяволите“ в мига, преди Диомедовото копие да го прониже точно между очите. Поредният пример, предполагам, за Омировата поетична волност в репликите на героите.

— Ами Еней? — Тая схватка е толкова важна за историята, колкото и самата „Илиада“. Не мога да повярвам, че съм я пропуснал.

— Афродита го спаси само преди минута — потвърждава Найтенхелзър. Еней е смъртният син на богинята на любовта и тя грижливо бди над него. — Диомед му раздроби бедрената кост с камък, точно като в епоса, обаче Афродита спаси раненото си момченце със силово поле и в момента го отнася някъде. Диомед е бесен.

Засланям очите си с длан.

— Къде е сега Диомед? — Обаче виждам гръцкия воин преди Найтенхелзър да ми го посочи: на стотина метра от нас, насред мелето далеч зад троянските редици. Във въздуха около пламналия герой, който сече, кълца и мушка, хвърчат кървави пръски, от двете му страни са струпани купчини трупове. Той сякаш си пробива път през вълни от човешка плът, за да настигне бавно отстъпващата Афродита. — Господи — прошепвам.

— Да — съгласява се другият схоластик. — През последните няколко минути той уби Астиной и Хипейрон, Абант и Полиид, Ксанти Тоон, Ехемон и Хромий… всички двойки, водачи.

— Защо по двойки? — размишлявам на глас. Найтенхелзър ме поглежда така, сякаш съм глупав студент първокурсник.

— Бяха в колесници , Хокънбери. По двама в колесница. Диомед ги убиваше, когато колесниците се приближаваха към него.