Дан Симънс - Илион

Ада вдигна поглед към слънцето, вместо да задейства часовата функция на дланта си.

— Скоро ще започнат да се събуждат. „Един час под савана е равен на осем часа бурни преживявания“.

— О — рече Деймън и се зачуди дали в този случай клишето всъщност не е игра на думи. Изражението й, винаги учтиво, но граничещо с дяволито, не издаваше нищо. — Това леене… много ли ще продължи?

— Почти цяла нощ.

Той изненадано запремигва.

— Нали няма да нощуваме на реката или там, където ще се разиграе събитието? — Запита се дали нощуването под звездите и пръстените ще увеличи вероятността да преспи с младата жена.

— На мястото на леенето ще има провизии за онези, които искат да останат там цяла нощ — поясни Ада. — Хана обещава невероятно зрелище. Но повечето ще се върнем в имението някъде след полунощ.

— Ще има ли вино и други напитки на… хм… леенето? — попита Деймън.

— Определено.

Беше негов ред да се усмихне. Нека другите гледат спектакъла, той щеше цяла вечер да налива напитки на Ада, да последва нейната „бурна“ насока на многозначителен разговор, да я изпрати до имението (с малко късмет и грижливо планиране, само двамата в тясна едноколка), да я залее с цялата сила на своето внимание — и с още съвсем мъничко късмет тази нощ нямаше да сънува жени.

Късно следобед двайсетина от гостите в имението — някои бъбрещи за преживените под савана събития, за това как Менелай бил пронизан с отровна стрела или някакви подобни глупости — бяха събрани от услужливите слуги и заедно заминаха за „мястото на леенето“ с керван от дрошки и едноколки. Едни войникси теглеха колите, а други тичаха отстрани като охрана, въпреки че щом в гората нямаше тиранозаври, помисли си Деймън, защо трябваше да ги охраняват?

Беше уредил да е в първата едноколка с домакинята и Ада му сочеше интересни дървета, долчета и потоци по над трикилометровия черен път до реката. Деймън заемаше повече място от тяхната страна на червената кожена пейка, отколкото предполагаше приятната му закръгленост, и бе възнаграден с допира на бедрото на Ада в неговото през цялото пътуване.

Целта им, видя той, когато излязоха на варовиковия хребет над речната долина, не беше самата река, а един приток, широк стотина метра, където ерозията и наводненията бяха образували пясъчна ивица, нещо като плаж, и там се извисяваше паянтова постройка от дънери, клони, стълби, улеи, рампи и стълбища. Заприлича му на ешафод, макар че никога не бе виждал истински ешафод, естествено. От плиткия приток се издигаха факли и самата паянтова сграда наполовина беше върху пясъка, наполовина — над водата. На стотина метра оттам, точно преди вливането на притока в реката, имаше тесен остров, обрасъл със сагови палми и папрати, и от него изригнаха птици и дребни летящи влечуги които разкъсаха вечерната тишина с крясъци и обезумяло пляскане с криле. Деймън разсеяно се запита дали на островчето няма и пеперуди.

В един тревист участък над плажа бяха опънати пъстри копринени палатки, шезлонги и дълги маси с храна. Насам-натам се носеха слуги и прелитаха над главите на пристигащите гости.

Деймън слезе след Ада от едноколката и позна неколцина работници на странното скеле: на върха Хана с червена забрадка връзваше още структурни елементи. На пет-шест метра под нея оглупелият Харман, гол до кръста, потен, със странно почерняла кожа, подклаждаше огън. Други младежи, навярно приятели на Хана и Ада, сновяха по дъсчените скелета и стълби и носеха тежки товари пясък, клони и кръгли камъни за строежа. В глинената основа на постройката пламтеше буен огън и в привечерното небе хвърчаха искри. Действията на всички работници изглеждаха целенасочени, макар че Деймън не виждаше за какво може да служи високата купчина съчки, вейки, улеи, глина, пясък и огън.

Долетя слуга и му предложи чаша. Той прие и отиде да потърси шезлонг на сянка.

— Това е леярска вагрянка — по-късно същата вечер обясни на събралите се гости Хана. — Построихме я за около седмица, карахме материали по реката с канута. Рязахме и огъвахме клони.

Бяха поднесли разкошна вечеря. Слънцето все още осветяваше високите хълмове от отсамната страна на реката, ала самата долина тънеше в сянка и двата пръстена ярко сияеха в помръкващото небе. Към тях се носеха искри, мехът пуфтеше, пещта ревеше. Деймън си взе поредната чаша, осмата или десетата, и предложи друга на Ада, която поклати глава я отново насочи вниманието си към Хана.

— Изплетохме нещо като кошница и облицовахме центъра на вагрянката, кладенеца, с огнеупорна глина. Направихме го с лопата, като смесихме сух пясък, бентонит 4 4 Шуплеста глина, образувана от разлагане на вулканична пепел, поемаща големи количества вода. — Б.пр. и вода. После омесихме топки от глинестата каша, увихме ги в мокра папрат и листа, за да не изсъхнат, и облицовахме кладенеца с тях. Така дървената вагрянка няма да се подпали.