Дан Симънс - Илион

— Мамка му — рече Манмът. Искаше да прати ругатнята само до Орфу от Йо, но успя да я излъчи до тримата си колеги.

— Абсолютно — съгласи се Ри По.

Яркото полярно сияние на Юпитер — блестящ овал, заобикалящ северния полюс на газовия гигант, придружаван от пламтящата следа на Йо между енергийната тръба и атмосферата — остана под тях и скоро съвсем изчезна.

Ганимед, който само допреди няколко секунди се намираше на милиони километри разстояние, се понесе към тях, профуча покрай кораба и се изгуби от поглед.

— Урук Сулкус — каза по общия канал Корос III и Манмът първо си помисли, че моравекският командир се дави или ругае, но после долови сантименталните нотки в обикновено спокойния му глас и предположи, че ганимедецът говори за място на повърхността на родния си свят — зърната за миг набраздена и мръсна снежна топка.

Миниатюрната луна Хималия, която не беше посещавал никой от екипажа — а и никой нямаше желание, — се стрелва покрай кораба като светулка.

— Минахме през предния край на главната ударна вълна — съобщи с безизразния си калистански глас Ри По. — За пръв път излизаме от локалното езеро, поне този моравек.

Манмът погледна екраните си. Данните на Ри По показваха, че са на петдесет и три Юпитерови диаметра разстояние и продължават да ускоряват. Трябваше да провери неизползваните банки памет, за да види, че диаметърът на гиганта е почти сто четирийсет и два хиляди километра, преди да придобие представа за скоростта им. Корабът описваше дъга над равнината на еклиптиката, но Манмът смътно си спомняше, че според плана слънчевата гравитация трябва да ги насочи обратно надолу към Марс, който в момента се намираше от другата страна на Слънцето. Във всеки случай навигацията не бе негова грижа. Неговата работа щеше да започне, когато кацнеха в марсианския океан, а плаването в него му се струваше елементарно — много слънчева светлина, висока температура, малка дълбочина, без значимо налягане, звезди, по които да се ориентира нощем, геопозициониращи сателити, които щяха да спуснат в орбита, за да ги насочват денем, почти никаква радиация в сравнение с повърхността на Европа. И никакви кракени! Никакъв лед. Никакъв лед! Струваше му се прекалено елементарно.

Естествено, ако постчовеците бяха враждебно настроени, имаше голяма вероятност моравеките да не просъществуват до края на пътуването и влизането в атмосферата на Марс и дори да успееха, спокойно можеха да не се завърнат в домовете си в пространството на Юпитер, ала в момента Манмът с нищо не можеше да промени това положение. Мислите му се върнаха към Сонет 127.

— Всички добре ли са? — попита Корос III.

Всички отговориха утвърдително. Тези няколко хиляди гравитации не бяха достатъчни, за да смажат екипажа. Духът бе висок.

Ри По пусна още навигационна информация и факти от областта на космическите полети, ала Манмът не им обръщаше внимание. Вече беше привлечен в гравитационното поле на Сонет 127, първия от сонетите за „смуглата дама“.

Деймън спа спокойно и сънува жени.

Струваше му се малко смешно, ако не и странно, че сънува жени само когато не спи с тях. Сякаш всяка нощ се нуждаеше от топла женска плът до себе си и подсъзнанието му я осигуряваше, ако собствените му усилия не успееха. Когато се събуди в удобната спалня в Ардис Хол, сънят се разпокъса и избяга, но наред с обичайната утринна ерекция остана достатъчно, за да запази смътен спомен за тялото на Ада или на жена, която много приличаше на Ада, топла, с бяла кожа, благоуханна, с налят задник, едър бюст и плътни бедра. Деймън с нетърпение очакваше предстоящото състезание и в тази прелестна утрин не се съмняваше, че ще успее.

По-късно взе душ, избръсна се, безупречно се облече в стил, който смяташе за спортно провинциален — памучен панталон на бели и сини райета, шевиотен елек, пастелно сако, бяла копринена риза и рубинено шалче, любимия му дървен бастун, черни кожени мокасини, малко по-здрави от обичайните му бални лачени обувки — закусва в огряната от слънчеви лъчи зимна градина и за свое задоволство научи, че Хана и онзи Харман са си заминали рано сутринта. „Готвят се за вечерното леене“ — загадъчно поясни Ада и Деймън не се интересуваше достатъчно, за да продължи да я разпитва. Просто се радваше, че Харман си е отишъл.

Ада не поведе разговори на абсурдни теми като книги и космически кораби, но прекара сутринта с него, влезе в ролята на екскурзовод и му показа многобройните крила и фронтонни галерии на Ардис Хол, разкошните му винарски изби, тайни проходи и древни тавани. Той си спомняше, че по време на първото му гостуване тук го бяха завели на подобна обиколка и тогава лекомислената малка Ада се бе качила пред него по една паянтова стълба на покрива — и тогава, наблюдателен, както винаги, за такива открития, Деймън беше зърнал младежкия рай под вдигнатата й пола: отлично си спомняше млечните бедра и тъмните сенки между тях.