Дан Симънс - Илион

Тази сутрин се качиха по същата стълба на същата платформа, ала този път Ада му даде знак да води, усмихвайки се на галантните му възражения, че тя трябва да е първа, и усмивката й загатваше за някакъв фриволен спомен за случая, който според Деймън навремето бе останал незабелязан за нея.

Ардис Хол беше висока сграда и монтираната между фронтовите платформа, чиито махагонови дъски все още лъщяха, се издигаше почти на двайсет метра над чакълената алея, на която като ръждиви изправени скарабеи стояха войникси. Деймън не се приближи до ръба, но Ада не обърна внимание на опасността и отправи замечтан поглед към продълговатата морава и далечните очертания на гората.

— Не би ли дал всичко платформата все още да можеше да лети? — попита тя. — Макар и само за няколко дни?

— Не. Защо?

Младата жена посочи с фината си ръка.

— Даже с детска летяща платформа можеш да се извисиш над гората и реката, над ония хълмове на запад, да летиш дни наред и да се отдалечиш на много дни оттук, от всеки факсвъзел.

— Но защо?

Ада го погледна за миг.

— Не си ли любопитен? Какво има там?

Деймън изтупа елека си, сякаш се отърсваше от трохи.

— Това е нелепо, мила моя. Там няма нищо интересно… само пустош… никакви хора. Ами че всичките ми познати живеят най-много на няколко километра от факсвъзел. Пък и там има тиранозаври.

— Тиранозаври ли? В нашата гора? — смая се Ада. — Глупости. Никога не сме виждали тиранозаври тук. Кой ти каза, братовчеде?

— Ти, мила моя. При предишното ми гостуване преди половин двайсетилетка.

Ада поклати глава.

— Сигурно съм се майтапила.

Деймън се замисли, замисли се за годините на страх от перспективата отново да гостува в Ардис, за годините на тиранозавърски кошмари. Можеше само да се намръщи.

Ада явно прочете мислите му и се поусмихна.

— Някога питал ли си се, братовчеде Деймън, защо постчовеците са решили да задържат броя ни на един милион? Защо не милион и един? Или деветстотин хиляди деветстотин деветдесет и девет? Защо точно милион?

Той запремигва в опит да открие в мислите й връзката между детската летяща платформа от Изгубената ера, динозаврите и броя на човешкото население, който беше еднакъв от… ами, винаги. Не му харесваше и това, че тя, Ада, напомня за роднинството им, тъй като старите суеверия понякога пречеха на сексуалните връзки между роднини.

— Според мен тези несериозни разсъждения причиняват стомашно разстройство дори в такъв прекрасен ден, мила моя — отвърна Деймън. — Може ли да поговорим на по-уместна тема?

— Естествено — съгласи се Ада и му отправи мила усмивка. — Какво ще кажеш да слезем долу, да намерим някой от другите гости преди обяда и нашето пътуване до мястото на леенето?

Този път тя слезе по стълбата първа.

Летящите слуги поднесоха обяда на северната веранда. Деймън дружелюбно поговори с някои от младежите — явно за вечерното „леене“ бяха пристигнали по факса още няколцина гости — и след храна мнозина си намериха дивани из къщата или удобни шезлонги на сенчестата морава, на които да полегнат, покрили очи с торинските си савани. Обичайното време под савана беше около час, затова Деймън закрачи покрай дърветата, като гледаше за пеперуди.

Ада го настигна в подножието на хълма.

— Не използваш ли савана, братовчеде Деймън?

— Не — отвърна той и усети, че отговорът му е прозвучал превзето. — Свикнал съм с тях след почти цяло десетилетие, обаче се въздържам. И ти ли се въздържаш, Ада, мила моя?

— Не винаги — рече младата жена. Въртеше в ръцете си пъстър слънчобран и меката светлина хвърляше прелестно сияние върху светлата й кожа. — Сегиз-тогиз се осведомявам за събитията, но като че ли съм прекалено заета, за да се пристрастя като много други напоследък.

— Саваните са станали вездесъщи.

Ада спря под сянката на гигантски бряст с ниски клони, отпусна слънчобрана и го затвори.

— Опитвал ли си?

— О, да. Точно между двайсетилетките ми беше много на мода. Няколко седмици се наслаждавах на… на ония жестокости. — Не успя да скрие отвращението си при спомена за това. — Оттогава престанах.

— Против насилието ли си, братовчеде?

Деймън махна с ръка.

— По-точно съм против неговата… безразборност.

Ада тихо се засмя.

— Поради същата причина се въздържа и Харман. Двамата имате нещо общо.

Тази мисъл прозвуча толкова абсурдно, че Деймън не реагира а само побутна няколко сухи листа на земята с върха на бастуна си.