Дан Симънс - Илион

Изведнъж на Деймън му се допика и той подмина масите към импровизираната тоалетна, но после реши — в духа на цялата тази варварска безсмислица — да отговори на този зов на природата на открито. Изкачи се по тревистата тераса към тъмните силуети на дърветата, следвайки една пърхаща пеперуда монарх. В нея нямаше нищо необичайно, освен че беше късно вечерта и сезонът й бе отминал. След като и последният войникс остана зад него, Деймън навлезе под високите клони на брястовете и саговите палми.

Някой, може би Ада, извика нещо от речния бряг на трийсетина метра от него, ала Деймън вече си беше разкопчал панталона и не искаше да се прояви като простак. Вместо да се обърне, за да отговори, той продължи още пет-шест метра и напълно се скри в горския мрак. Щеше да му отнеме само минутка.

— Уф — рече Деймън, без да откъсва поглед от оранжевите криле на пеперудата на три метра над него, докато струята урина оплискваше един тъмен дънер.

Ловко навеждайки се под надвисналите клони, грамадният алозавър, дълъг десет метра от муцуната до опашката, връхлетя от мрака с трийсет километра в час.

Деймън имаше време да изкрещи, ала предпочете да си закопчае панталона, вместо да се обърне и да избяга по гола пишка. Въпреки цялата си развратност той беше срамежлив човек и сега вдигна тежкия си дървен бастун, за да отблъсне звяра.

Алозавърът едновременно налапа бастуна и ръката и я откъсна от рамото му. Деймън отново нададе вик и се завъртя сред фонтан от собствената си кръв.

Чудовището го повали на земята и отхапа другата му ръка — подхвърли я във въздуха и ловко я погълна, — после затисна безръкото, ала мятащо се тяло на жертвата с ноктестата си лапа и отново наведе ужасната си глава. Нехайно, почти игриво прехапа Деймън на две и на един залък глътна главата и горната му половина. Ребрата и гръбначният стълб с хрущене изчезнаха в пастта на звяра. Накрая алозавърът погълна краката и долната му половина — подхвърляше парчета месо наоколо като куче, разкъсващо плъх.

Тогава започна факсът — още докато двата войникса убиваха динозавъра.

— О, божичко! — извика Ада, спряла в края на гората, докато войниксите довършваха кървавата си работа.

— Каква гадост — рече Харман и махна на другите гости да не се приближават. — Не го ли предупреди да не излиза от периметъра на войниксите? Не му ли каза за динозаврите?

— Той ме попита за тиранозаври — затиснала устата си с длан, отвърна младата жена. — Казах му, че тук няма тиранозаври.

— Напълно вярно — съгласи се Харман.

Пещта зад тях продължаваше да реве и да бълва искри в помръкващото небе.

Афродита ме превърна в шпионин. Знам с какво винаги сме наказвали шпионите ние, смъртните. Мога само да си представям какво ще ми направят боговете. Като се замисля май по-скоро не мога.

Тая сутрин, ден след като станах таен агент на богинята на любовта, Атина се телепортира квантово от Олимп и се преобразява в троянеца Лаодок. В изпълнение на Зевсовата заповед илионските воини да нарушат примирието тя намира стрелеца Пандар, син Ликаонов.

Аз си слагам шлема на Хадес и персоналния телепортаторен медальон, които ми даде моята муза, телепортирам се след Атина, преобразявам се в троянския водач Ехепол и тръгвам по дирите на богинята.

„Защо избрах Ехепол? Защо името на тоя второстепенен водач ми е познато?“ Сещам се, че на Ехепол му остават още само няколко часа живот, че ако Атина успее да използва Лаодок и да наруши примирието, в главата на тоя троянец, поне според Омир, ще се забие аргивско копие.

„Е, господин Ехепол може да си получи тялото и самоличността обратно преди да се случи това“.

В Омировата „Илиада“ това нарушаване на примирието става точно след като Афродита отмъква Парис от единоборството с Менелай, обаче в действителността на тая Троянска война неосъществилият се сблъсък между Менелай и Парис се е случил преди години. Това примирие е по-тривиално — представители на цар Приам се срещат с ахейците, за да се споразумеят за прекъсване на сраженията за празници, погребения или нещо подобно. Ако питате мен, една от причините за проточването на обсадата почти цяло десетилетие са тъкмо тия прекъсвания на битките — религиозните празници на гърците и троянците са толкова много, колкото на нашите индийци през XXI в. и колкото бяха официалните почивни дни на американските пощенски служители. Човек се чуди как успяват да се избиват помежду си сред всички тия тържества, жертвоприношения и десетдневни погребални обреди.