Дан Симънс - Илион

В момента ме вълнува въпросът — толкова скоро след като се бях заклел да въстана срещу волята на боговете (само за да се окажа още по-послушна пионка на тяхната воля) — с каква бързина и острота се отклоняват от Омировия разказ истинските събития на войната. Несъответствията в миналото, последователността на Прегледа на войските например или неосъщественият двубой между Парис и Менелай са второстепенни и лесно се обясняват с желанието на Омир да включи някои минали случки в краткия интервал на епоса, обхващащ десетата година от войната. Ами ако събитията наистина се развият другояче? Ами ако тая сутрин отида при… да речем при Агамемнон и пронижа с копието си (с копието на бедния обречен Ехепол естествено, обаче съвсем истинско копие) сърцето на царя? Боговете са способни на много неща, ала не могат да съживяват смъртни. (Нито мъртви богове, колкото и странно да звучи.)

„Кой си ти, Хокънбери, че да се бъркаш на Съдбата и да оспорваш волята на боговете?“ — пита един страхлив професорски глас, който съм слушал и на който съм се подчинявал през по-голямата част от истинския си живот.

„Това съм аз, Томас Хокънбери — разнася се отговорът от сегашната ми същност, колкото и фрагментарна да е тя, — и в момента ми писнаха тия побъркани от могъщество разбойници, дето се наричат богове“.

В новата си роля на шпионин, а не на схоластик, заставам достатъчно близо, за да чуя диалога между Атина — преобразена в Лаодок — и оня шут (обаче страхотен стрелец) Пандар. Обръщайки се като към друг троянски воин, Атина/Лаодок ласкае суетата на идиота, казва му, че Парис ще го обсипе с дарове, ако убие Менелай, и даже го сравнява с най-великия стрелец, Аполон — ако улучи жертвата.

Пандар се хваща на въдицата и кара неколцина свои приятели да го скрият с щитовете си, докато приготви лъка си и избере идеалната стрела за убийството. Векове наред схоластиците, учените, които са се занимавали с „Илиада“, са спорили по въпроса дали гърците и троянците са използвали отровни стрели. Повечето схоластици, сред които и аз, твърдяхме обратното — това поведение просто не ни се струваше достойно за високите стандарти на бойната доблест. Грешахме. Понякога все пак използват отрова. При това смъртоносна и бързодействаща. Което обяснява защо много рани, изброени в „Илиадата“, толкова бързо водят до фатален край.

Пандар стреля. Блестящо. Проследявам стрелата, която изминава стотици метри, описва дъга и се понася точно към рижия Агамемнонов брат. Тя ще прониже Менелай, който стои пред воините си и гледа как пратениците дрънкат на неутрална територия. Ще го прониже, ако не се намеси някой от божествените приятели на гърците.

Както и става. С подсиленото си зрение виждам Атина да изоставя тялото на Лаодок и да се телепортира при Менелай. Богинята играе двойна игра — примамва троянците да нарушат примирието и после тича на помощ на един от любимците си, Менелай. Невидима за приятели и врагове, ала видима за мен, тя отбива стрелата с ръка, тъй както майка отпъжда мухата от своята заспала рожба. (Струва ми се, че заимствам това сравнение, обаче толкова отдавна съм чел „Илиадата“, и в превод, и в оригинал, че не съм сигурен.)

Въпреки това обаче стрелата улучва целта. Менелай извиква от болка и пада. Стрелата стърчи от корема му, точно над слабините. Нима Атина се е провалила?

Настава смут. Приамовите пратеници избягват зад троянските редици, а ахейските им колеги бързат да се скрият зад гръцките щитове. Агамемнон, който до тоя момент е използвал примирието, за да направи преглед на войските си (тъй като прегледът е на сутринта след бунта на Ахил, може би той цели да демонстрира Агамемноновото върховенство), сега заварва брат си да се гърчи на земята, заобиколен от гръцки вождове.

Насочвам късата си палка. Въпреки че такива носят някои второстепенни троянски водачи, тя не е на Ехепол, а моя, стандартно въоръжение за схоластиците. Палката всъщност е тазер и микрофон, който улавя и усилва звука от над три километра разстояние, след което го праща в слушалките, които винаги нося в Илионското поле.

Агамемнон произнася невероятно хвалебствие на брат си. Виждам го да повдига главата и раменете му и го чувам да се заклева, че жестоко ще отмъсти на троянците за убийството на благородния Менелай, после започва да мрънка, че това щяло да обезсърчи ахейците, че въпреки кървавото отмъщение на Агамемнон те щели да се откажат от войната и да се качат на черните си кораби. В края на краищата, каква полза да спасяват Елена, щом нейният съпруг рогоносец е мъртъв? Прегърнал стенещия си брат, Агамемнон се прави на пророк: