Дан Симънс - Илион

— Мили ми братко, твоите кости ще гният близо до Троя и без да е свършено твоето дело. — Адски ободряващо. Тъкмо каквото иска да чуе един смъртник.

— Чакай, чакай, не бързай да ме погребваш, батко. Острата вража стрела не попадна на място опасно. Виждаш ли? Тя проби медния ми боен пояс и ме улучи в любовния прът, който и без това щях да изгубя, а не в ташаците или корема.

— А, да. — Агамемнон намръщено се взира в раната. Стрелата се е забила съвсем плитко. Гласът му звучи едва ли не разочаровано. Сега цялото хвалебствие става съмнително, като че ли доста се е потрудил върху него.

— Обаче стрелата все пак е отровна — изпъшква Менелай, сякаш се опитва да ободри брат си. Златният му шлем се е търкулнал на земята при падането — рижата му коса е сплъстена от пот и от нея стърчат сламки.

Агамемнон пуска раменете и главата на брат си толкова бързо, че Менелай насмалко да се строполи на земята, ако воините му не го подхващат, изправя се, вика своя глашатай Талтибий и му заповядва да намери Махаон, сина на Асклепий, негов личен лекар, при това адски добър, тъй като се предполага, че е усвоил занаята от дружелюбния кентавър Хирон.

Сега заприличва на бойно поле от всяка епоха — проснат на земята мъж крещи, кълне и плаче, когато болката потича през първоначалния шок от раняването, наоколо прикклякат приятелите му, безпомощни, безполезни, после пристига лекарят с помощниците си, дава нареждания, изваждат острия бронзов връх от разкъсаната плът, изсмукват отровата, превързват раната, а Менелай продължава да квичи като пословичната заклана свиня.

Агамемнон оставя брат си в ръцете на Махаон и отива да подбере хората си за сражение, въпреки че ахейците, макар и в отсъствието на Ахил, изглеждат гневни и кисели и нямат нужда от подкана, за да се отправят на бой.

Двайсет минути след необмисления изстрел на Пандар примирието приключва и гърците нападат троянските редици по над трикилометрова отсечка от прах и кръв.

Време е да напусна тялото на Ехепол, преди клетникът да умре с копие в челото.

Не си спомням много за истинския си живот на Земята. Не помня дали съм бил женен, имал ли съм деца, къде съм живял — освен мъгляви образи на пълен с книги кабинет, в който чета и подготвям лекциите си — и почти нищо за университета в Индиана, в който съм преподавал, освен образи на каменни и тухлени сгради на хълм с прекрасен изглед на изток. Една от странните особености на схоластика е това, че фрагментите от несхоластичните спомени се завръщат след месеци и години, поради което боговете не ни оставят да живеем толкова дълго. Аз съм най-старото изключение.

Обаче си спомням курсовете и лицата на студентите, лекциите си, дискусии около овална маса. Спомням си, че млада жена със свежо лице пита: „Но защо Троянската война е продължила толкова много?“ Изкушавам се да й посоча, спомням си също аз, че тя е израснала в епоха на бързи закуски и бързи войни, „Макдоналдс“ и Войната в Персийския залив, „Арбис“ и войната срещу тероризма, но че в древността гърците и техните врагове нямало защо да припират с воюването, също както и с разкошните пиршества.

За да не изгубя вниманието на студентите обаче, обясних на курса, че тия герои са се радвали на боевете — че една от думите им за битка е „харме“, която има еднакъв корен с „хайро“ — „радвам се“. Прочетох им откъса, в който двама изправени един срещу друг воини са наречени „хармеи гету-суной“ — „възрадвани в битка“. Изложих им гръцката концепция за „аристея“, двубой или сражения между малки групи, в които боецът може да покаже храбростта си, и подчертах значението на тоя вид война за древните, разказах им, че по-мащабните битки често спирали, за да могат войните от двете страни да наблюдават такива примери за „аристея“.

— Ъъъ… та значи, искате да кажете… ъъъ — заекна една студентка, чийто мозък явно буксуваше и заекването й илюстрираше оня досаден дефект на говора и мисленето, който се разпространяваше като вирус сред младите американци в края на XX век — че войната е щяла… ъъъ… да е много по-кратка, ако не бяха… ъъъ… спирали за тая арист… а бе, там както се казваше?

— Точно така — въздъхнах аз и погледнах стария стенен часовник с надежда за избавление.

Ала сега, след повече от девет години наблюдение на същата тая „аристея“ в действие, със сигурност мога да заявя, че тъкмо тия толкова любими и на троянците, и на аргивците двубои са една от причините за безкрайната и точеща се като сироп обсада. И подобно на повечето средни американци, пътували прекалено дълго във Франция, едно от най-големите ми желания сега бе да се върна към бързата закуска — или в тоя случай, към бързата война. Малко бомби, малко въздушни десанти, бум-бам, мерси мадам, и айде вкъщи при Пенелопа.