Дан Симънс - Илион

Докато корабът прелиташе над Йо и навлизаше в енергийната тръба, Манмът чуваше свиренето и съскането на малката луна при преминаването й през собствения й плазмен пръстен. Виждаше дълбоките пояси на екваториалните емисии и трябваше да намали декаметровия и километровия радио-рев, идващ от самата енергийна тръба. Целият Галилеев космос представляваше радиационна и електромагнитна пещ — той бе прекарал цялото си съществувание с този фонов рев във виртуалните си уши, — но преходът от пръстена към енергийната тръба толкова близо до Юпитер прати водопади от измъчени електрони, виещи около кораба им като банши, умоляващо да го пуснат в заключен дом. Това ново преживяване му се стори малко разстройващо.

После се озоваха в енергийната тръба и Корос III извика: „Дръжте се!“, преди аудиоканалите да бъдат заглушени от ураганния рев.

Плазменият пръстен на Йо представляваше исполинска поничка от заредени частици, разбърквани в опашката от серен диоксид, водороден сулфид и други газове, оставяни — и после отново натрупвани — от стихийната родна луна на Орфу. Докато се носеше по своята скоростна 1.77-дневна орбита около Юпитер, врязвайки се в магнитното поле на газовия гигант и собствения си плазмен пръстен, Йо образуваше мощен електрически поток между себе си и планетата, двурог цилиндър с невероятно концентрирани магнитни вълни, наречени „енергийна тръба“. Тръбата свързваше северния и южния магнитен полюс на Юпитер и беше причина за невероятните полюсни сияния; краищата й носеха постоянно електричество със сила около пет мегаампера и генерираха над два трилиона вата енергия.

Преди няколко десетилетия Консорциумът на Петте луни бе решил, че е ужасно разсипничество да не използват тези два трилиона вата енергия.

Под тях прелетя северният полюс на Йо. Различни серни вулкани, особено Прометей, извисяващ се далеч на юг до екватора на луната, бълваха лава на височина над сто и четирийсет километра, сякаш стихийната луна ги обстрелваще и се опитваше да ги накара да се върнат, преди да достигнат точката на необратимост.

Късно. Вече я бяха достигнали.

Навигационните данни по общия преден видеоканал показваха навлизането им в енергийната тръба и проектираха пътя им към ножицата. Юпитер бързо се приближаваше към тях и запълваше обектива като раирана стена.

Физическите остриета на ножицата — двураменен, въртящ се магнитен ускорител, вграден в естествения ускорител на частици, какъвто представляваше енергийната тръба на Йо — бяха дълги осем хиляди километра, съвсем малка частица от дългата над половин милион километра енергийна тръба, свързваща северните полюси на Йо и Юпитер.

Ала ножицата можеше да се движи. Както му бе казал Орфу, „Ъгловото ускорение може да е чудно нещо, мой малки приятелю“.

Корабът, носещ любимата подводница на Манмът, се беше приближил към Йо и енергийната тръба — макар и с пълно ускорение от йонните буксири — едва с около двайсет и четири километра в секунда, по-малко от осемдесет и шест хиляди километра в час. С тази скорост щяха да им трябват още над четири часа само за да изминат разстоянието между северните полюси на Йо и Юпитер и цели з-години, за да стигнат до Марс. Но те нямаха намерение да продължават да пълзят така.

Навлязоха в пращящото, ревящо, трептящо поле на енергийната тръба, откриха върха на ножицата, ориентираха се спрямо горното острие и използваха ускоряващите свойства на тръбата, за да запратят кораба-соленоид през петкилометровите бобини на двуполюсния суперпроводников ускорител. Щом корпусът премина през първия портал като тромава топка за крокет, минаваща през първата от няколко хиляди вратички, острието на ускорителната ножица започна да се разтваря и диференциалната му ъглова скорост наближи — и теоретично даже надмина — скоростта на светлината. След миг изхвърчаха от върха, като използваха толкова голяма част от онези два трилиона вата енергия, колкото можеше да им осигури ускорителната ножица.

За 2.6 секунди корабът и всичко в него премина от безтегловност почти до 3000 g.

Юпитер само за миг профуча и остана под тях. Манмът забави кадъра на всичките си монитори, за да вижда отдалечаването им.

— Уха! — извика Орфу от външния корпус.

Корабът и подводницата се напрегнаха, заскърцаха, застенаха и завиха от ускорението, ала също като моравеките, бяха направени от яка материя — самата „Смугла дама“ беше построена да издържа налягане от няколко милиона килограма на квадратен сантиметър в дълбоките морета на Европа.