Дан Симънс - Илион

Стискам медальона на шията си и питам Елена:

— Къде е Хектор? Трябва да намеря Хектор.

— Излезе през Скейските порти с Парис, Еней и брат си Деифоб — отвръща тя. — Каза, че трябвало да открие Ахил, преди всички да изгубят дух.

— Трябва да го намеря — повтарям аз и се обръщам към портата, обаче Елена ме дръпва към себе си.

— Хок-ън-бе-рииии — произнася тя, навежда лицето ми към своето и ме целува сред блъсканицата и крясъците на улицата. Когато устните й се откъсват от моите, мога само глупаво да запремигвам, все още наведен към нея. — Хок-ън-бе-рииии — повтаря Елена. — Ако трябва да умреш, умри достойно.

После се обръща и се отдалечава по улицата, без да погледне назад.

Деймън не се изненада много, когато видя холограмата на Просперо да се изправя. Магът взе жезъла си и бавно се запъти към облата стена на помещението. Когато вдигна лице към звездите, бледата светлина подчерта бръчките по гърлото и бузите му. Напоследък следите на старостта смущаваха Деймън — още повече, като се имаше предвид за какво разговарят в момента. Опита се да си представи свят, в който неговите приятели и самият той — и майка му! — остаряват като Сави, като тази покрита с петна холограма, и потрепери от ужас.

После си спомни ужаса на резервоарите, сините червеи и трапезата на Калибан.

„Няма ли да е по-лесно да убием чудовището? Да оставим булаторията непокътната?“

Не, ясно осъзна Деймън, въпреки глада и изнемогата си. Това място олицетворяваше скверността, както и да го погледнеше. Цялата система на петте двайсетилетки се градеше върху убеждението, че след сто години хората се възнасят на пръстените и се присъединяват към постчовеците в разкош и безсмъртие. Помисли си за сивите полуизядени трупове, носещи се в редкия застоял въздух, и можеше само презрително да се изсмее.

— Какво има? — попита Просперо.

— Нищо — отвърна Деймън. Плачеше му се, искаше му се да строши нещо. За предпочитане второто.

— Как можем да унищожим булаторията? — попита Харман. Трепереше от болестта си. Лицето му беше още по-бледо от лицето на Деймън и лъщеше от пот.

— Наистина как? — Просперо се подпря на жезъла си и ги погледна. — Носите ли експлозиви, оръжия, освен глупавото пистолетче на Сави? Или някакви инструменти?

— Не — призна Харман.

— И тук няма нищо — продължи холограмата. — Постчовеците еволюираха над войните и конфликтите. Всичко им вършеха слугите.

— И продължават да функционират — отбеляза Деймън.

— Само в булаторията — отвърна магът и бавно се върна при пулта в средата. — Помисляли ли сте си за стотиците човешки същества, които плуват безпомощно в булаторните резервоари?

— Боже мой — промълви Харман.

Деймън потърка бузата си и усети наболата четина. Усещането беше странно приятно.

— Ние не можем да използваме факсвъзлите в лечебните резервоари, за да се върнем на Земята, но предполагам, че хората, които вече са в тях, могат да бъдат прехвърлени обратно в порталите, откъдето са дошли.

— Да — потвърди Просперо. — Ако успеете да убедите слугите да ги прехвърлят. Или ако го направите сами. Обаче има един проблем.

— Какъв? — попита младият мъж, ала още докато задаваше въпроса, ясно виждаше проблема.

Холограмата мрачно се усмихна и кимна.

— Онези, които току-що са били прехвърлени в резервоарите или вече са излекувани, могат да бъдат върнати по факса. Но стотиците други, които са в процес на лечение… — Мълчанието му казваше всичко.

— Какво можем да направим? — въздъхна Харман. — На мястото на излекуваните постоянно ще пристигат за лечение нови стотици.

— Ако Просперо е прав и можем сами да поемем управлението на факсовете, бихме могли да изключим входящите и да продължим да пращаме излекуваните, докато всички резервоари не се изпразнят — каза Деймън. — И двамата сме били в булаторията. Обикновено колко време продължава лечението? Едно дененощие? Четирийсет и осем часа за тежките травми като изяждане от алозавър?

— Такива неща не се „лекуват“ — поясни Просперо. — Ти си бил изграден наново почти от нищо въз основа на актуализираните кодове от база данните на факсмрежата, записа на ДНК и органични резервни части. Но имаш право, даже случаите, изискващи най-много време, не отнемат повече от две денонощия.

Деймън разпери ръце и погледна Харман.

— Два дни след като превземем булаторията.

— Ако успеем да превземем булаторията и да контролираме факспроцеса — скептично прибави спътникът му.