Дан Симънс - Илион

Нови взривове от централното пазарище. Троянски воини с червени гребени тичат да подсилят охраната на стените, обаче опасността не е извън града. Златната колесница отново се издига, отдалечава се на разстояние, по-голямо от един хвърлей на стрела, ала пет сребърни стрели се посипват като ракети скъд и избухват до южната стена, централния кладенец и явно точно върху Приамовия дворец. Това започва да ми напомня за репортажите на Си Ен Ен от втората война с Ирак точно преди да се разболея от рак.

Хектор. Героят сигурно организира хората си, но тъй като няма защо да ги организира, освен за да се скрият групово, може да си е отишъл вкъщи при Андромаха. Помислям си за пустата окървавена детска стая и сбърчвам лице сред дима и грохота на бомбардираната улица. Царственото семейство не е имало време да погребе детето си.

Господи, нима всичко това е мое дело?

Ниско профучава летяща колесница. Експлозия пробива укрепленията по главната стена и запраща десетина фигури с червени плащове във въздуха. Парчета от човешки тела валят по улиците и трополят по покривите като градушка от плът. Изведнъж си спомням още нещо, подобен ужас, три хиляди и двеста години напред в бъдещето на тоя свят, две хиляди и една кървави години след рождество Христово. Спомням си трупове, хвърлящи се на улицата, стена от прах, преследваща бягащите хиляди, също като по главната улица на Илион в момента. Само сградите и облеклото са други.

Никога няма да си вземем поука. Нещата никога няма да се променят.

Затичвам се към дома на Хектор. Валят нови ракети, взривяват площада точно зад портата, откъдето преди малко бях минал. Виждам малко дете, залитащо по улицата пред останки, които само допреди минути са били двуетажна къща. Не мога да кажа дали е момче, или момиче, обаче лицето му е окървавено, къдравата му коса е покрита с прах от мазилка. Спирам и клякам, за да вдигна детето — къде да го заведа? В Илион няма болница! — ала една жена с червен шал на главата дотичва при мен и го поема. Избърсвам ручейчетата пот от очите си и продължавам към Хекторовия дворец.

Няма го. Целият дворец липсва — само развалини и дупки в земята. Час по час трябва да попивам потта, за да виждам, и дори когато виждам, не вярвам на очите си. Цялата улица е унищожена от ракети. Троянските воини вече ровят в руините с копия и импровизирани лопати, гордите им червени гребени са посивели от праха във въздуха. Подредили са се във верига, за да пренасят труповете и частите от тела до чакащите множества на улицата.

— Хок-ън-бе-рииии? — казва женски глас. Разбирам, че някой е повтарял името ми, обаче сега е започнал да ме дърпа за ръката. — Хок-ън-бе-рииии?

Глупаво се обръщам, премигвам, за да прогоня капките пот от клепачите си, и поглеждам Елена. Тя е мръсна, туниката й е окървавена, косата й е разрошена. Никога не съм виждал толкова красиво същество. Елена ме прегръща и аз я грабвам в обятията си.

Тя се отдръпва от мен.

— Тежко ли си ранен, Хок-ън-бе-рииии?

— Моля?

— Тежки ли са раните ти?

— Не съм ранен — отвръщам аз. Елена докосва лицето ми и пръстите й почервеняват от кръв. Вдигам ръка към слепоочието си — там има дълбока рана и още една под косата ми — виждам кървавите пръсти на двете си ръце и разбирам, че съм бърсал кръвта, а не потта си. — Нищо ми няма. — Посочвам димящите развалини. — Хектор? Андромаха?

— Не бяха там, Хок-ън-бе-рииии — надвиква крясъците тя. — Хектор прати семейството си в храма на Атина. Подземието е достатъчно здраво.

Взирам се през дима и виждам високия покрив на храма. Невредим. Естествено, мисля си, боговете няма да бомбардират собствените си храмове. Гадни егоисти.

— Теана е мъртва — съобщава Елена. — И Хекуба. И Лаодика.

Тъпо повтарям имената. Жрицата на Атина, жената със студения кинжал под ташаците ми само преди няколко часа. Съпругата и щерката на Приам. Три от моите троянки вече са мъртви. А бомбардировката едва започва.

Панически се оглеждам. Нещо в шума се е променило. Взривовете са престанали.

Мъжете и жените по улиците сочат небето и викат. Четири от петте колесници вече са изчезнали и сега петата, бомбардировачът на Арес, струва ми се, отлита на север и изчезва, явно се телепортира на Олимп. Всички тези щети — оглеждам срутените сгради, димящите кратери, окървавените трупове — само от една божествена атака с един лък и няколко Аполонови стрели. Какво следва сега? Биологична атака ли? Сребролъкият — който сигурно в момента се лекува във ваните — е прочут с чумата, която праща на смъртните.