Дан Симънс - Илион

— Ти си Просперо. — Гърдите на Харман бързо се издигаха и спадаха под синята термокожа. Свежият въздух бе дошъл като шок и за Деймън. Все едно вдишваше силно, гъсто вино.

Просперо кимна.

— Но не си истински — продължи старецът. Мъжът изглеждаше съвсем материален. Туниката падаше на красиви трепкащи гънки при слабата гравитация.

Домакинът им сви рамене.

— Вярно е. Аз съм само записано ехо на сянка. Но вие ме виждате и чувате, разговарям с вас и съчувствам на мъките ви. Това е повече, отколкото са в състояние да ви предложат някои истински същества.

Деймън погледна през рамо. Държеше черния пистолет в скута си.

— Калибан ще дойде ли тук?

— Не — отвърна Просперо. — Моят някогашен слуга го е страх от мен. Страх го е от този говорящ спомен за мен. Ако синеоката вещица, която го роди, беше тук на този остров, проклетата квантова вещица Сикоракса, щеше да се нахвърли върху вас веднага, но Калибан го е страх от мен.

— Трябва да се махнем от тази скала, Просперо — каза Деймън. — Да се върнем на Земята. Живи. Можеш ли да ни помогнеш?

Старецът подпря жезъла си на креслото и разпери двете си осеяни с петна ръце.

— Може би.

— Само може би ли?

Просперо кимна.

— Като ехо на записана сянка, аз не съм способен да върша нищо. В състояние съм обаче да ви дам информация. Вие можете да я използвате, ако искате и ако имате воля. Малцина от вашия вид имат воля.

— Как да се измъкнем оттук? — попита Харман.

Просперо прокара длан над книгата и над центъра на кръглия пулт зад него се издигна холограма. Тя представляваше астероида и кристалния град, гледани от няколко километра в космоса. Златните стъклени кули бавно се въртяха с движението на астероида около оста му. Деймън погледна яркосиньото и бяло кълбо на Земята, което тъкмо се показваше през прозорците, и разбра, че образът е синхронизиран — реална гледка от точка в пространството.

— Там! — посочи Харман и се опита да скочи от стола си, но гравитацията го накара да залитне и да се вкопчи в страничната облегалка. — Там — повтори възрастният мъж.

Деймън го видя. На една външна тераса на сто и петдесет — сто и осемдесет метра височина на първата кула имаше аероскутер. Металният му корпус сияеше на земната светлина.

— Изобщо не ни хрумна, че извън града може да има летяща машина.

— Прилича на скутера, с който отидохме в Ерусалим — отбеляза Харман, като се наведе напред и се вторачи в холографския образ.

— Това наистина е същият скутер — потвърди Просперо, отново плъзна ръка и холограмата изчезна.

— Но Сави ни каза, че скутерите не могат да летят до орбиталните пръстени — напомни Деймън.

— Тя не е знаела, че могат — поясни старият маг. — Ариел го освободи от камъните на воиниксите и го програмира да долети тук.

— Ариел ли? — глупаво повтори Деймън. Беше невъобразимо гладен и уморен. Той затършува из паметта си. — Ариел? Аватарът на биосферата долу?

— Нещо такова — усмихна се Просперо. — Сави всъщност никога не се е срещала с него. Всичките им контакти бяха по общата мрежа. Старицата винаги си е мислила, че личността на Ариел е мъжка, докато духът най-често избира женски аватар.

„На кой му пука?“ — помисли си Деймън и попита:

— Може ли да се върнем със скутера на Земята?

— Да, струва ми се — отвърна техният холографски домакин. — Мисля, че Ариел го прати препрограмиран, за да ви върне тримата в Ардис Хол. Поредният deus ex machina. Не ми е приятно присъствието на машината тук.

— Защо? — учуди се Харман, после кимна. — Заради Калибан.

— Да. Даже моят някогашен таласъм ще измъчи ставите си със сухи конвулсии и ще скъси жилите си със старчески спазми, ако опита да излезе във вакуум без скафандър или термокожа. Обаче той го забрави и разкъса костюма на бедната Сави.

— През последния месец можеше да се сдобие с още два костюма. — Гласът на Харман бе толкова тих, че шепотът на вентилацията го заглуши. Стаята остави видимата част от Земята и излезе на слънчева светлина. Над Просперо изгряваше полумесец.

— И щеше да се сдобие с тях, но Калибан не е бог — отвърна магът. — Сави не уби звяра с пистолета си, обаче го рани тежко. Калибан изгуби много кръв и отиде в най-дълбоката си пещера да маже раните си с тиня и да пие гущерска кръв за сила.

— И ние пиехме и ядяхме същото — отбеляза Деймън.

— Да, но на вас не ви харесваше — показа им старческата си жълта усмивка Просперо.

— Как да стигнем до скутера? — попита Харман. — И имаш ли някаква храна?