Дан Симънс - Илион

Манмът хвана въжето на Орфу и се затича към убежището на една голяма скала на трийсетина метра от тях.

Блясъкът ослепи хиляди. Поляризиращите филтри на моравека автоматично превключиха от шеста на тристна степен. Той не прекъсна дивия си бяг — теглеше йониеца след себе си като великанска играчка.

Ударната вълна дойде няколко секунди след блясъка — носеше се от юг като стена от прах. Видимо се развълнува самата атмосфера. Скоростта на вятъра за по-малко от секунда нарасна от пет на сто километра в час. Стотици шатри бяха изтръгнати от колчетата и издигнати в небето. Коне цвилеха и бягаха от господарите си. Морските вълни обърнаха посоката си.

Ревът и ударната вълна повалиха всичко изправено на земята — освен Хектор и Ахил. Шумът и свръхналягането бяха непреодолими, разтърсиха човешките кости и твърдите моравекски вътрешности и разтрепериха органичните части на Манмът. Като че ли самата Земя ревеше и виеше от гняв. Стотици ахейски и троянски воини на около два километра южно от хълма избухнаха в пламъци и бяха запратени високо във въздуха. Пепелта им се посипа по хилядите свити на кълбо или бягащи на север мъже.

Част от южната стена на Илион се напука и падна заедно с десетките мъже и жени, които стояха на нея. Няколко дървени кули в града се подпалиха, една висока кула, същата, от която само преди няколко дни Хокънбери бе наблюдавал сбогуването на Хектор с жена му и сина му, с грохот се срути.

Ахил и Хектор бяха скрили лицата си в шепи, за да заслонят очи от ужасния блясък, който хвърли сенките им на стотици метри зад тях върху Хълма на трънените храсти. Грамадните камъни, които бяха стояли здраво върху Могилата на бързата Мирина, се тресяха, изхлузваха се от местата си, политаха надолу и смазваха бягащите ахейци и троянци. Лъскавият шлем на Хектор остана на главата му, но гордият му гребен от червена конска опашка беше откъснат от силните ветрове, които последваха ударната вълна.

„Случи ли се нещо?“ — попита Орфу по теснолъчевия канал.

„Да“ — промълви Манмът.

„Усещам някакви вибрации и натиск през корубата си“.

„Да“ — повтори приятелят му. Единствената причина йониецът да не бъде отнесен от вятъра и взрива бе въжето, с което Манмът го беше завързал за най-голямата скала от подарената страна на убежището им.

„Какво…“ — започна Орфу.

„Чакай малко“ — прошепна другият моравек.

Гъбовидният облак се издигаше на височина десет хиляди метра, дим и тонове радиоактивна материя, насочващи се към стратосферата. Земята вибрираше толкова силно от вторичните вълни, че дори Ахил и Хектор трябваше да коленичат, за да не бъдат съборени като десетките хиляди воини.

После атомният облак се преобрази в лице.

— ВОЙНА ЛИ ИСКАТЕ, СМЪРТНИ? — изрева брадатото лице на Зевс в издигащия се, кипящ и бавно разгръщащ се облак. — БЕЗСМЪРТНИТЕ БОГОВЕ ЩЕ ВИ ПОКАЖАТ КАКВО Е ВОЙНА.

Просперо носеше дълга царско синя туника, обсипана с пъстра везба, изобразяваща галактики, слънца, комети и планети. В покритата си със старчески петна дясна ръка държеше резбован жезъл, а под лявата му длан имаше дебела цяла педя книга. Красивото кресло с широки странични облегалки не беше точно трон, ала въпреки това внушаваше господарско могъщество, подсилено от студения поглед на мага. Темето му бе почти съвсем плешиво, но над ушите му се изсипваха бели кичури и падаха на къдри върху сините му одежди. Някога величествената глава сега стърчеше върху съсухрена старческа шия, но лицето изразяваше желязна воля и имаше ледено безразлични, ако не и направо жестоки очички, орлов нос, волева брадичка, която все още не беше потънала в гуша, и тънки устни с ъгълчета, извити нагоре в резултат от дълбоко вкоренена ирония. Естествено това бе холограма.

Харман влезе през полупропускливата мембрана и се строполи на пода под неочакваната гравитация. След като видя, че по-младият му спътник седи на удобен стол със свалена осмозна маска, той смъкна и своята, дълбоко вдиша чистия въздух, стана и с олюляване отиде при другия свободен стол.

— Това е само една трета от земната гравитация, но трябва да ви се струва като Юпитер след цял месец почти в безтегловност — отбеляза Просперо.

Не отговори нито Харман, нито Деймън.

Помещението беше кръгло, с диаметър петнайсетина метра — просто под, покрит със стъклен купол. Деймън не го бе видял, докато се бяха приближавали към кристалния град със столовете си, защото бяха дошли откъм южния полюс на астероида, а сега се намираха на северния, но предполагаше, че прилича на дълго и тънко метално стъбло с тази светеща гъба отгоре. Осветяваше се от мекото сияние на кръгъл виртуален пулт в средата зад Просперо, както и от Земята и звездите. Беше достатъчно светло и Деймън виждаше грижливо извезаните образи по туниката и резбата по жезъла на мага.