Дан Симънс - Илион

— Калибан ще остане ли жив? — попита Деймън.

Просперо сви рамене.

— Неговите тунели и пещери по-рано са го спасявали, обаче такъв сблъсък ще доведе до изчезването на неговия вид.

— Може ли да избяга преди сблъсъка? — намръщи се Харман.

— Само ако научи за скутера и се сдобие с една от вашите термокожи. — Магът смущаващо се усмихна, като че ли такава перспектива не беше напълно изключена.

— Колко време е нужно на това ускорително чудовище да стигне дотук? — попита Деймън. — До сблъсъка?

— Можете да го програмирате да пристигне толкова бързо или бавно, колкото желаете. — Просперо отново се изправи и влезе в пулта. Долната част на тялото му изчезна в метала и виртуалните панели. Той вдигна ръка, ръкавът му се смъкна и мършавата му предмишница и костеливият му показалец посочиха края на ускорителя, срещуположен на пръстена. — Тук са дюзите за промяна на равнината. Най-мощните двигатели. Ще ви покажа как да ги задействате и да насочите това оръжие.

Двамата последваха инструкциите му, завъртяха ускорителя и програмираха координатите. Показалецът на Деймън увисна над виртуалния задействащ бутон, после той напомни на Просперо:

— Не ни каза колко време имаме до сблъсъка.

Холограмата сплете пръсти.

— Петдесет часа ми се струват приличен срок. Един час, за да стигнете до булаторията и да я превземете. Четирийсет и осем часа, докато новопристигналите се излекуват и прехвърлят обратно. Час, докато стигнете до скутера и избягате преди този малък свят да загине.

— И никакво време за сън, така ли? — изпъшка Харман.

— Съветвам ви да не спите — отвърна Просперо. — Калибан сигурно ще се опитва да ви убие всяка минута от тези две денонощия.

Двамата мъже се спогледаха.

— Можем да се редуваме да спим, да се храним и да следим пултовете — предложи Деймън, претегли пистолета в ръка и го прибра в раницата на Сави. — Ще държим Калибан на разстояние.

Харман кимна скептично. Изглеждаше адски уморен.

По-младият му спътник погледна изображението на линейния ускорител и отново постави пръст върху задействащия бутон.

— Сигурен ли си, че това няма да унищожи целия живот на Земята, Просперо?

Магът се подсмихна и каза:

— Ще унищожи целия живот, какъвто го познавате вие. Но не с пламтящ астероид от небето. Поне не вярвам. Ще видим.

Деймън погледна Харман, чиито длани бяха потънали до китките във виртуалния панел.

— Давай — каза възрастният мъж.

Деймън натисна бутона. На дисплея над холопроектора осемте грамадни дюзи в края на линейния ускорител засияха със сини йонни пламъци. Продълговатата структура леко се разтърси и бавно се раздвижи — право към лицата на двамата спътници.

— Сбогом, Просперо — каза Деймън, вдигна раницата на Сави и се обърна към полупропускливия изход.

— О, не — каза магът. — Ако стигнете до булаторията, аз ще съм там. Няма да пропусна следващите петдесет часа на света.

Напускам горящия град в търсене на Ахил и виждам хаос, обхванал целия път до морето. Троянци и ахейци вадят трупове от димящи кратери, като се започне от Скейските порти, та чак до брега, и навсякъде объркани мъже помагат на ранените си другари да се върнат в Илион или да прекосят отбранителния ров и да отидат в гръцкия стан. Подобно на повечето въздушни бомбардировки от моята епоха, въздействието на атаката е по-ужасяващо от резултатите. Предполагам, че мъртвите са неколкостотин — троянски и ахейски воини и цивилни жители на Илион, — обаче повечето са останали невредими, особено надалеч от падащите стени и хвърчащата мазилка.

Докато се катеря по Хълма на трънените храсти, виждам дребния робот да се приближава към мен — тегли своя рачешки приятел. Кой знае защо, съм толкова радостен да ги видя живи — въпреки че може би е по-точно да се каже „все още функциониращи“, — че едва не се разплаквам.

— Ти си ранен, Хокънбери — казва роботът Манмът. — Сериозно ли е?

Докосвам челото и темето си. Кръвта почти е спряла да тече.

— Драскотина.

— Знаеш ли какъв беше този мощен взрив, Хокънбери?

— Ядрена експлозия — отвръщам аз. — Може да е била и термоядрена, обаче се съмнявам. Сигурно е малко по-голяма от бомбата, хвърлена над Хирошима. Не знам много за бомбите.

Манмът накланя глава.

— Откъде си, Хокънбери?

— От Индиана — без да се замисля, отговарям аз.

Той чака.

— Аз съм схоластик — казвам му; знам, че предава всичко на своя безмълвен приятел по радиовръзка, която беше нарекъл теснолъчев канал. — Боговете ме възродиха от стари кокали, ДНК и някакви фрагменти от памет, които са извлекли от останки, открити на Земята.