Дан Симънс - Илион

За миг съм толкова зашеметен, че трябва да седна на една ниска скала, иначе ще се свестя на земята.

— Марс — повтарям аз. Две луни, грамадният вулкан, червената пръст, слабата гравитация, където винаги се радвах да се завърна след дълъг ден на Илионското поле. — Марс. — Мама му стара. — Марс.

Манмът не казва нищо — навярно разбира, че ме е засрамил достатъчно за един ден.

— Чакай малко. На Марс няма синьо небе, океани, дървета и въздух за дишане. Гледах как каца първият „Викинг“ през хиляда деветстотин седемдесет и шеста. И десетилетия по-късно гледах по телевизията как онова всъдеходче „Соджърнър“ се блъсна в една скала. Нямаше океани. Нямаше дървета. Нямаше въздух .

— Тераформирали са го — пояснява роботът. — При това съвсем наскоро.

— Кой го е тераформирал? — питам аз и чувам самозащитния гняв в гласа си.

— Боговете — отвръща Манмът, обаче долавям намека за въпросителен знак в равния му глас.

Поглеждам си часовника. Петнайсет минути и трийсет и осем секунди. Почуквам виртуалния хронодисплей пред камерите или очите на дребния робот, или там каквото има зад ивиците на лицето му.

— Какво ще се случи след петнайсет минути, Манмът? Не ми казвай, че с Орфу не знаете.

— Не знаем.

— Отивам там, за да видя какво ще се случи. — Отново посягам към медальона.

— Вземи и мен — моли Манмът. — Аз настроих брояча. Трябва да съм там, когато се задейства Устройството.

Пак се замислям, вторачен в грамадната коруба зад него.

— Ще го обезвредиш ли?

— Не. Това беше задачата ми — да пренеса и задействам Устройството. Но ако броячът не го задейства, трябва да съм там, за да го направя лично.

— Има ли някаква… даже минимална вероятност… това да е краят на света тук, Манмът?

Колебанието на робота ми казва всичко.

— По-добре остани с Орфу още… хм… четиринайсет минути трийсет и девет секунди — съветвам го аз. — Нещастникът е в такова състояние, че светът може да свърши и той да не разбере, ако не му кажеш.

— Орфу смята, че си много забавен за схоластик, Хокънбери — осведомява ме Манмът. — Все пак съм на мнение, че трябва да дойда с теб.

— Първо, ще изхабиш цялото ни време в приказки — отговарям аз. — Второ, имам само един шлем на Хадес и не искам да ме хванат, когато те видят да вървиш до мен. Трето… сбогом.

Нахлузвам шлема на Хадес на главата си, завъртам медальона и изчезвам.

Телепортирам се направо във великата зала на боговете.

Като че ли всички са тук, освен Атина и Аполон, които в момента сигурно са в лечебните вани със зелени червеи в очите и под мишниците. През няколкото секунди, които имам, преди да се разхвърчат лайна, виждам, че боговете са въоръжени за война — залата лъщи от златни нагръдници, лъскави копия, високи шлемове с пера и полирани божествени щитове. Виждам Зевс, изправен до пламтящата си колесница, Посейдон в тъмни доспехи, Хермес и Хефест, въоръжени до зъби, Арес със сребърния лък на Аполон, Хера, сияеща в бронз и злато, Афродита, сочеща към мен…

Мама му стара.

— СХОЛАСТИКО ХОКЪНБЕРИ! — изревава самият Зевс и гледа право към мен в претъпканата зала. — НЕ МЪРДАЙ!

Това не е просто съвет. Всеки мускул, жила и клетка в тялото ми се вцепеняват. Усещам, че студът спира сърцето ми. Брауновото движение в мен се преустановява. Дланта ми не е помръднала и на сантиметър към телепортаторния медальон. Превърнал съм се в статуя.

— Вземете му шлема на Хадес, телепортаторното устройство и всичко друго — заповядва Зевс.

Арес и Хефест се хвърлят към мен и ме събличат гол пред богове и богини. Коженият шлем е подхвърлен на намръщения Хадес — той е облечен в черна хитинова броня със странен модел и прилича на ужасен намръщен бръмбар. Зевс пристъпва напред, вдига телепортаторния ми медальон от пода и го зяпва така, като че ли ще го смачка в грамадния си юмрук. Двамата богове окончателно ме събличат и не ми оставят даже гривната и гащетата.

— Раздвижи се — казва Зевс. Строполявам се на мраморния под и задъхано се хващам за гърдите. Сърцето страшно ме боли, докато отново започва да бие, и съм убеден, че получавам инфаркт. Единственото, което мога да направя, е да не се опикая пред всички.

— Отведете го — заповядва царят на боговете и ми обръща гръб.

Два и половина метровият Арес, богът на войната, ме сграбчва за косата и ме помъква.

— Той ще научи тез двама разсъдливи що „трябва“ означава! — изсъска гласът на Калибан от сенките на булаторията.