Дан Симънс - Илион

— Памет от ДНК ли? Съмнявам се.

Нетърпеливо махам с ръце и изсумтявам:

— Няма значение. Аз съм ходещ мъртвец. Живях през втората половина на двайсети век, сигурно съм умрял през първата част на двайсет и първи. Датите не са ми много ясни. Допреди няколко седмици всичко от предишния ми живот беше мъгляво, но после започнах да си спомням разни неща. — Поклащам глава. — Аз съм ходещ мъртвец.

Манмът продължава да ме гледа с тъмните метални ивици, които му служат за очи. После кимва и ме рита — доста силно — по левия пищял.

— По дяволите! — извиквам аз и заподскачам на десния си крак. — Защо го направи?

— На мен ми изглеждаш съвсем жив — отвръща дребният робот. — Как си дошъл тук от двайсети или двайсет и първи век на Изгубената ера, Хокънбери? Повечето наши моравекски учени са почти сигурни, че пътуването във времето не е възможно, освен ако не се движиш със скоростта на светлината или не плуваш прекалено близо до черна дупка. Някога правил ли си такива неща?

— Не знам — казвам аз. — И това определено няма значение . Погледни всичко това! — Посочвам димящия град и хаоса в Илионското поле. Някои гръцки кораби вече отплават.

Манмът пак кимва. За робот езикът на тялото му е странно човешки.

— Орфу се чуди защо боговете прекъснаха атаката си — осведомява ме той.

Хвърлям поглед към грамадната очукана коруба зад него. Понякога забравям, че там вътре има мозък.

— Кажи му, че нямам представа — отговарям. — Може би просто искат известно време да се полюбуват на страха и хаоса, преди да нанесат фаталния удар.

— Какво ще правиш сега, Хокънбери? — пита роботът.

Отправям очи към ахейския стан. Горят шатри, ранени коне панически тичат, сноват хора, кораби се готвят да вдигнат котва, други вече се отдалечават в морето с надути платна.

— Тъкмо търсех Ахил и Хектор. Обаче докато ги намеря в тоя хаос, ще минат часове.

— След осемнайсет минути и трийсет и пет секунди ще се случи нещо, което може да промени всичко — съобщава Манмът.

Поглеждам го и чакам.

— Поставих едно… Устройство… в езерото на Олимп — продължава дребният робот. — С Орфу го донесохме чак от космоса на Юпитер. Пренасянето му там беше главната цел на нашата експедиция, въпреки че не ние трябваше да го… е, това е друга история. Във всеки случай след седемнайсет минути и петдесет и две секунди Устройството ще се задейства.

— Бомба ли е? — Гласът ми е дрезгав. Внезапно устата ми е пресъхнала. Не бих могъл да се изплюя, даже от това да зависи животът ми.

Манмът свива рамене по своя си странно човешки начин.

— Не знаем.

— Не знаете ли ?! — изревавам. — Не знаете ! Как може да поставите… Устройство там горе и да включите брояча му, щом не знаете какво ще направи то? Това е смехотворно!

— Може и така да е, обаче тъкмо това ни пратиха да направим моравеките, които подготвиха тази експедиция.

— Колко остава, казваш? — Посягам към привидно кожената гривна на китката ми, която ми служи за хронометър. Гривната има микровериги и малки холопроектори в случай, че се наложи да видя колко е часът.

— Седемнайсет минути и осем секунди — отвръща дребният робот.

Задействам брояча на часовника си и оставям холодисплея видим. После изругавам:

— Мама му стара!

— Ще се телепортираш ли горе, Хокънбери? — пита Манмът. — На Олимп?

Бях поставил ръка върху телепортаторния медальон на шията ми, обаче само защото се канех да спестя няколко минути, като се телепортирам направо в ахейския стан, за да потърся Ахил. Въпросът на Манмът ме кара да се замисля.

— Може би се налага — казвам. — Някой трябва да види какво замислят боговете. Може би трябва за последен път да си поиграя на шпионин.

— А после?

Мой ред е да свия рамене.

— После ще се върна за Ахил и Хектор. И след това, да речем, за Одисей и Парис. Еней и Диомед. Ще пренеса войната при боговете, ще пренасям тия герои горе по двама, като животните от Ноевия ковчег.

— Това не ми се струва много ефикасно като военна логистика — заявява Манмът.

— Разбираш ли от военна стратегия, роботе?

— Не, всъщност разбирам само от една подводница, която потъна на Марс, и от Шекспировите сонети — осведомява ме той и се замисля за миг. — Орфу току-що ми каза, че не бива да включвам сонетите в характеристиката си.

— На Марс ли? — питам аз.

Лъскавата метална глава се обръща към мен.

— Не знаеш ли, че Олимп всъщност е вулканът Монс Олимпус на Марс? Нали си живял там девет земни години?