Дан Симънс - Илион

— Заведи ме при тях — заповядвам аз.

Докато ме извеждат от стана, хвърлям поглед назад към корубата на Орфу от Йо. Тя продължава да виси над пясъка. Останалите стражи стоят на почетно разстояние. Засмивам се.

Дребничкият помощник ме поглежда, обаче не му обяснявам нищо. Просто за пръв път от девет години крача свободно в Илионското поле като Томас Хокънбери, без да се преобразявам в никого. Усещането е приятно.

Точно преди да открият булаторията, Деймън мърмореше, че умира от глад. И наистина беше гладен. Между храненията му никога не бе минавало толкова много време. Последното, което беше изял, бяха няколко хапки от единственото им останало хранително блокче преди почти десет часа.

— Все трябва да има нещо за ядене в този град — мрънкаше той. Тримата плуваха през мъртвия орбитален пръстен. Осветителните плоскости над тях бяха отстъпили мястото си на прозрачни панели и сега виждаха, че астероидът бавно се върти. Земята се появяваше, прекосяваше зрителното им поле, меката й светлина огряваше пустото пространство, носещите се трупове, мъртвите растения и олюляващите се водорасли. — Трябва да има нещо за ядене тук — повтори Деймън. — Консерви, замразено-сушена храна… каквото и да е.

— Даже да има, тази храна е на няколко века — отвърна Сави. — И е също толкова мумифицирана, колкото постчовеците.

— Ако намерим слуги, те ще ни нахранят. — Деймън осъзна, че говори глупости, още преди да си затвори устата.

Харман и старицата не си направиха труда да му отговорят. Влетяха в открито пространство с полюляващи се водорасли. Там въздухът изглеждаше малко по-плътен, макар че Деймън не вдигна осмозната маска, нито качулката на термокожата. Дори през маската усещаше отвратителната миризма.

— Ако се натъкнем на факспортал, ще трябва да го използваме, за да се приберем у дома — каза Харман. Тялото му бе мускулесто и стегнато под синята термокожа, ала Деймън забелязваше бръчки около очите му. Изглеждаше по-стар от предишния ден.

— Не знам дали тук има факспортали — отвърна Сави. — И не бих се прехвърлила по факс, дори да можех.

Харман я погледна. Земята се появи над тях и меката й светлина мътно огря лицата им.

— Ще имаме ли друг избор? Нали каза, че столовете били еднопосочни?

Сави уморено се усмихна.

— Моят код вече не е в техните факсбанки. Пък даже да е, това е само за да ме изтрият. Боя се, че същото се отнася и за вас двамата, след като войниксите ни откриха в Ерусалим. Но дори вашите кодове да са валидни, дори някак си да открием факсвъзли, дори някак си да открием как се работи с тях — нали се сещате, това не са обикновени факспортали — и аз остана да ви прехвърля у дома, съмнявам се, че ще се получи.

Възрастният мъж въздъхна.

— Просто ще трябва да намерим друг начин. — Той огледа тъмния град. Нямаше нищо друго освен замръзнали трупове и поклащащи се водорасли. — Друго очаквах да открия на пръстените, Сави.

— Знам — отвърна старицата. — С всички е така. Даже навремето си мислехме, че хилядите светлини в нощното небе означават много милиони постчовеци в хиляди орбитални градове.

— Колко града смяташ, че имат? — попита Харман. — Освен този?

Тя сви рамене.

— Сигурно само един в полярния пръстен. Не повече. Предполагам, че е имало само няколко хиляди постчовеци, когато ги е сполетял холокостът.

— Тогава какви са всички онези машини и устройства, които видяхме на идване? — Това всъщност не интересуваше Деймън, ала той се опитваше да разсее мислите си от празния си стомах.

— Някакви ядрени ускорители — каза Сави. — Постчовеците бяха вманиачени на тема пътуване във времето. Онези хиляди големи ускорители са пробивали хиляди космически дупчици, които са усуквали в стабилни космически дупки — това бяха въртящите се маси, които видяхте в края на повечето ускорители.

— Ами гигантските огледала? — попита Харман.

— Ефектът на Казимир — поясни тя. — Отразяване на негативна енергия в космическите дупки, за да не експлодират в черни дупки. Ако са били стабилни, постчовеците са можели да пътуват през тях до всяко място в пространствовремето, където са били в състояние да разположат другия край на дупката.

— И до други слънчеви системи ли?

— Съмнявам се. Мисля, че постчовеците така и не са пратили сонди извън нашата система. Преди да се родя, те вече бяха разпространили в периферията на Слънчевата система разумни самоеволюиращи роботи — астероидите им трябваха за строителни материали — обаче не са строили междузвездни кораби, нито роботизирани, нито други.