Дан Симънс - Илион

— Видяхте ли го да излиза от булаторията? — с усилие промълви Сави.

— Не.

— Не видях нищо, след като избягахме — задъхано рече Харман.

— Това калибан ли беше? — попита Деймън. Усещаше, че плаче, ала това не го интересуваше. Зададе въпроса с последната си останала надежда.

— Не просто калибан — отговори Сави. — А самият Калибан.

— Онези трупове… — заекна Харман. — Петата двайсетилетка, нали?

— Имаше и по-млади — прошепна старицата. Държеше черния пистолет и го местеше насам-натам, взряна в мрака между олюляващите се стъбла.

— Възможно е по-рано съществото да е изяждало само петите двайсетилетки — предположи Харман. — Но после да е станало по-смело. По-нетърпеливо. По-лакомо.

— Божичко, божичко, божичко, божичко — стенеше Деймън: най-старото заклинание, известно на човечеството. Зъбите му тракаха.

— Още ли си гладен? — попита го Сави. Може би се опитваше да го успокои с някакво черно подобие на хумор. — Аз не съм.

— Аз пък съм — каза на тяхната радиочестота Калибан, изплува от водораслите, хвърли мрежата си отгоре им, изби пистолета от ръката на Сави и ги хвана като риби.

Манмът се чувстваше странно да е извън теснолъчевия обхват на Орфу. Надяваше се, че приятелят му е в безопасност.

Боговете се втурнаха в склада миг след като човекът, който така и не се беше представил, се телепортира квантово. Манмът не вярваше в друга невидимост, освен ако не се осигуряваше от качествен стелт материал, ала високите богове и богини, които се стълпиха в стаята и коленичиха около Хера, явно не го виждаха. Той се промъкна между бронзовите им крака и белите им тоги и се запровира по лабиринта от коридори. Установи, че когато е невидим, много трудно се движи на два крака — все проверяваше дали краката му са си на мястото, и ги нямаше — затова се отпусна на четири крака и безшумно затича напред.

Тъй като Орфу бе забавял боговете, които ги вкараха в килията, Манмът беше видял къде прибират предавателя и Устройството. Стаята се намираше в един страничен коридор на три десни завоя от килията.

Когато стигна там, коридорът пустееше — въпреки че по съседните коридори често минаваха богове — и Манмът задейства нисковатовия лазер на китката си, за да прореже вратата. И през цялото време си мислеше колко странно ще изглежда това, ако някой бог завие по тази галерия — двайсетсантиметров червен лъч, увиснал във въздуха, бавно да прогаря кръг около ключалката на грамадната врата.

Лазерът нямаше да може да се справи с цялата врата, но изряза петсантиметров кръг около ключалката — моравекският слух можеше да долови придвижването на механизма по субзвуковите честоти — и вратата хлътна навътре. Манмът влезе, затвори я и само след секунди чу стъпки по коридора. Стъпките продължиха нататък. Моравекът смъкна кожения шлем на Хадес, за да вижда ръцете и краката си.

Помещението бе поне двеста метра дълго и високо стотина, пълно с кюлчета злато, купчини монети, ковчежета със скъпоценни камъни, малки планини от полирани бронзови предмети, мраморни статуи на богове и хора, огромни мидени черупки, от които по лъскавия под преливаха бисери, разглобени златни колесници, стъклени стълбове, пълни с лазурит и стотици други съкровища, всички блестящи от отразената светлина на пламъците, които мъждукаха в десетки златни триножници.

Манмът не обърна внимание на тези богатства и се втурна към матовия метален предавател и малко по-малкото Устройство. Нямаше начин да ги изнесе — невидимостта нямаше да му помогне — и знаеше, че разполага само с няколко секунди, затова премести Устройството, намери съответния жак на комуникатора и го задейства със стандартна нисковолтова команда.

Примитивният ИИ на предавателя прие командата и разтвори нановъглеродния си кожух. Видяха се сложни устройства, вгънати в самите себе си. Манмът се отдръпна и предавателят направи грациозно кълбо напред, изпъна триножника и енергийните си рамене, после разтвори мрежеста сателитна чиния с диаметър осем метра. Добре, че не го бе направил в малка стая, помисли си моравекът.

Помещението обаче нямаше прозорци и навярно се намираше под тонове мрамор, гранит и марсиански камък, прекалено много за осъществяване на контакт. Във всеки случай нямаше звезди, по които предавателят да се ориентира. Докато сателитната чиния търсеше и се въртеше, Манмът изпитваше все по-остра тревога — и не само защото от коридорите се носеха викове. Това щеше да е следващото място, където щяха да проверят боговете — или да се телепортират, — след като се уверяха, че Хера е жива. Ако предавателят не успееше да прихване целта, мисията на Манмът и Орфу сигурно щеше да приключи. Всичко зависеше от съвършенството на предавателя.