Дан Симънс - Илион

— Кой си ти, в името на Хадес? — изръмжава мъжеубиецът, бързоногият Ахил, когато ме въвеждат във вътрешния му стан. За пореден път се сещам, че те виждат само Томас Хокънбери, изгърбен, с бакенбарди и мръсен, без наметалото, меча и левитатора, просто някакъв си мърляв пехотинец с матова бронзова броня.

— Аз съм човекът, когото майка ти, богинята Тетида, праща да те свърже с Хектор и после да те поведе към победа над боговете, които убиха Патрокъл.

При тия думи героите и вождовете отстъпват назад. Ахил явно им е казал, че Патрокъл е мъртъв, обаче не им е разкрил плана си да обяви война на Олимп.

Пелеевият син припряно ме дърпа настрани, по-далеч от кръга уморени воини.

— Откъде да знам, че си пратеник на майка ми, богинята Тетида? — пита младият богочовек. Днес Ахил изглежда по-стар от вчера, като че ли за една нощ на младежкото му лице са били изсечени нови бръчки.

— Ще ти докажа, като те заведа където трябва — отвръщам аз.

— На Олимп ли? — Зървам в очите му нещо налудничаво.

— Накрая — прошепвам му. — Обаче, както ти каза майка ти, първо трябва да сключиш мир и да обединиш силите си с Хектор.

Ахил сбърчва лице и се изплюва на пясъка.

— Днес не мога да сключа мир. Искам война. Война и божествена кръв.

— За да воюваш с боговете, първо трябва да приключиш тая безсмислена война с троянските герои.

Мъжеубиецът се обръща и посочва далечните бойни линии. Виждам ахейските знамена оттатък рова да напредват в ивицата, където предишната вечер бяха троянските позиции.

— Ние ги побеждаваме — вика Ахил. — Защо да сключвам мир с Хектор, когато мога да забуча червата му на копието си след броени часове?

Свивам рамене.

— Както искаш, сине Пелеев. Пратен съм тук да ти помогна да отмъстиш за Патрокъл и да си върнеш тялото му, за да му направиш достойно погребение. Щом не желаеш, ще си вървя. — Обръщам му гръб и понечвам да се отдалеча.

Ахил се хвърля върху мен толкова светкавично, поваля ме на пясъка и вади ножа си толкова бързо, че не бих могъл да го прострелям с тазера даже от това да зависи животът ми. Може и да зависи, защото той опира острия като бръснач кинжал в гърлото ми.

— Смееш да ме обиждаш, а?

Отговарям му много предпазливо, за да не се убода на ножа му.

— Никого не обиждам, Ахиле. Пратен съм тук да ти помогна да отмъстиш за Патрокъл. Ако искаш да го направиш, изпълнявай каквото ти казвам.

Той ме зяпва за миг, после се изправя, прибира ножа в ножницата и ми подава ръка, за да ме вдигне на крака. Одисей и другите вождове мълчаливо ни наблюдават от десет метра, явно адски любопитни какво става.

— Как се казваш? — пита Ахил.

— Хокънбери — отвръщам аз, като изтупвам праха от задника си и търкам гърлото си. — Син на Дуейн — прибавям според обичайния ритуал.

— Странно име — промърморва мъжеубиецът. — Обаче и времената са странни. Добре дошъл, Хокънбери, сине Дуейнов. — Той протяга ръка и толкова силно ме стиска за лакътя, че ми спира кръвообращението. Опитвам се да отговоря на жеста.

Ахил поглежда вождовете и помощниците си.

— Обличам се за бран, сине Дуейнов. Когато се приготвя, ще дойда с теб и в дълбините на Хадес, ако трябва.

— Като начало, само в Илион.

— Ела да се запознаеш с моите другари и водачи. — Той ме повежда към Одисей и другите.

— Агамемнон мъртъв ли е? — Трябва да го попитам. — А Менелай?

Ахил мрачно поклаща глава.

— Не, не съм убил Атридите, въпреки че сутринта последователно ги победих и двамата в двубой. Те са насинени и окървавени, обаче не са ранени чак толкова тежко. Сега са при лечителя Асклепий и макар че ми се заклеха във вярност, за да си спасят живота, никога няма да им имам доверие.

Ахил ме запознава с Одисей и всички други герои, които съм наблюдавал повече от девет години. Всеки от тях стиска китката ми в поздрав и докато приключа само с най-висшите вождове, ръката ми е изтръпнала.

— Богоподобни Ахиле — казва Лаертовият син, — сутринта ти стана наш цар и ние ти се заклехме във вярност, обещахме ти да те последваме и на Олимп, ако трябва, за да си върнем тялото на нашия другар Патрокъл след измяната на Атина, колкото и невероятно да звучи това, обаче трябва да ти съобщя, че твоите вождове са гладни. Ахейците трябва да се нахранят. Те се сражаваха с троянците цяла сутрин, след като почти не са спали, и отблъснаха силите на Хектор от нашите черни кораби, от палисадата и рова, ала хората са уморени и гладни. Нека Талтибий сготви нерез за вождовете, докато воините и ти се върнете да се нахраните…