Дан Симънс - Илион

Накрая Ахил взима здравия си шлем и си го слага на главата. Според легендата богът на огъня Хефест лично е поставил гребена — в тая война шлемове с гребени носят не само троянците, но и ахейците — и е вярно, че високият златен гребен на шлема пламти като огън, когато героят се движи.

Вече в пълно снаряжение, освен копието, Ахил се оглежда като нападател от Националната футболна лига, за да се увери, че нараменниците му са добре нагласени. Мъжеубиецът се извръща, за да види дали наколенниците му са плътно прилепнали и нагръдникът му е стегнат, ала не чак толкова, че да не може да се обръща, извива се, навежда се и се накланя с лекота. После изтичва няколко крачки, за да провери дали всичко, от сандалите до шлема му, си стои на мястото, Накрая вдига щита и изтегля меча си с толкова плавно движение, сякаш от самото си раждане не е правил нищо друго.

После прибира меча в ножницата и казва:

— Готов съм, Хокънбери.

Вождовете му ни следват, докато го водя към брега, където съм оставил корубата на Орфу. Стражите не са се приближили до грамадния рак — той продължава да виси във въздуха благодарение на моя левитатор, факт, който не остава незабелязан за трупащата се тълпа от воини. Решил съм да им изпълня един фокус, за да направя впечатление на Одисей, Диомед и другите водачи и да си спечеля малко повече уважение. Пък и знам, че тия други ахейци не са заслепени от гняв като Ахил и едва ли са особено въодушевени от войната срещу безсмъртните богове, които са тачили и на които са принасяли жертви, откакто се помнят. Теоретично, каквото и да направя, за да затвърдя властта на Ахил над неговата нова войска, би трябвало да е от полза и за двама ни.

— Хвани се за ръката ми, сине Пелеев — прошепвам аз и когато Ахил ме хваща, завъртам медальона с другата си ръка и изчезваме.

Елена ми беше казала да ги чакам в преддверието на стаята на Скамандър в дома на Хектор. Ходил съм там и не се затруднявам да си го представя. Телепортираме се в празна стая. Подранили сме малко — смяната на стражата на крепостната стена е след четири-пет минути. В това преддверие има прозорец и виждаме, че се намираме в центъра на Илион. Шумът на уличното движение — трополене на волски каруци, чаткане на конски копита, викове от пазарището, тътренето на стотици пешеходци по паважа — успокоително нахлува през отворения прозорец.

Ахил не изглежда смаян от квантовото телепортиране. Разбирам, че животът на тоя млад мъж винаги е изобилствал на божествени вълшебства. Та той е отгледан и образован от кентавър , за Бога. И сега — макар да знае, че е в търбуха на вражеския звяр в Илион — той само хваща дръжката на меча си, без да го изтегля, и ме поглежда въпросително, сякаш пита какво следва.

Следва това, че от съседната стая се разнася мъчителен вик на мъж. Познавам гласа на Хектор, въпреки че никога не съм го чувал да стене и да вика така. Жените също се разплакват и ридаят. Приамовият син отново надава вик, сякаш е в предсмъртни мъки.

Нямам желание да вляза в детската стая, обаче Ахил реагира вместо мен и без да пуска полуизтегления си меч, тръгва напред. Следвам го.

Всичките ми троянки са там, Елена, Хекуба, Лаодика, Теана и Андромаха, обаче даже не се обръщат, когато с Ахил влизаме в стаята. Там е Хектор в прашни и окървавени бойни доспехи, ала дори не поглежда своя най-голям враг, когато Ахил спира и зяпва сцената, приковала вниманието на всички.

Изящно резбованата бебешка люлка е прекатурена. Дървото, мраморният под и мрежата против комари са опръскани с кръв. На пода лежи трупчето на малкия Скамандър, гальовно наричан Астианакс, който още няма годинка — насечено на парчета. Главата му липсва. Едната пухкава мъничка ръчичка е на мястото си, ала другата е отсечена от китката. Царските пелени на бебето с изящно извезания на гърдите родов герб на Хектор са подгизнали от кръв. До люлката е проснат трупът на дойката, която бях видял на крепостната стена и само преди една нощ — спокойно заспала в стаята. Сякаш я е разкъсал грамаден тигър. Ръцете й са протегнати към прекатурената люлка, като че ли е умряла в опит да защити детето.

Слугини вият и пищят, обаче Андромаха говори — със замаян, ала почти вледеняващо спокоен глас.

— Извършиха го богините Атина и Афродита, господарю мой и съпруже.

Хектор вдига поглед. Лицето му под шлема е страховита маска на изумление и ужас. Ченето му увисва, от устата му се стича слюнка. Очите му са опулени и плувнали в кръв.