Дан Симънс - Илион

Изведнъж на един от резервоарите с напълно възстановено тяло — млада жена със сини очи и червено окосмение на главата и слабините — замига зелена лампичка и течността диво заклокочи. След миг тялото изчезна. Няколко секунди по-късно вътре се материализира друго тяло — рус мъж с изцъклени мъртви очи и рана на челото.

— Във всеки резервоар има факспортал! — извика Деймън. После го осени — естествено, че имаше. По този начин пренасяха телата им тук на всяка двайсетилетка или след тежка травма. Или смърт. — Можем да използваме тези факсвъзли — предложи той.

— При вас може и да се получи — отвърна Сави, доближила лице към един от резервоарите. — А може и да не се получи. Факсът е кодиран за тялото в резервоара. Машината може да не познае кодовете ви и просто да ви… източи.

С новия труп в контейнера се вляха цветни течности. От един отвор в стената се появиха сини червейчета, спуснаха се към мъртвия мъж и се завмъкваха в счупения му череп и подпухналата му бяла плът.

— Все още ли искаш да легнеш в резервоара? — попита Харман тя.

Възрастният мъж само поглади брадичката си и с присвити очи се загледа в редиците светещи саркофази. После внезапно посочи.

— Боже Господи!

Тримата бавно се приближиха, отчасти ходейки, отчасти плувайки в слабата гравитация. Деймън не вярваше на очите си.

Една трета от резервоарите в този край бяха пълни с течност. Вътре нямаше човешки тела. Тела обаче имаше, или по-точно части от тела, върху всяка свободна повърхност: по пода и масите, върху конзолите на слугите, върху неподвижни слуги. На пръв поглед, помисли си — надяваше се — Деймън, това бяха мумифицирани останки от постчовеци, колкото и ужасно да бе това. Само че не бяха мумии. Не бяха и останки от постчовеци.

Булаторията беше нечия шведска маса.

Върху дългата маса пред тях имаше части от човешки тела — бели, розови, червени, кървави, пресни. Десетки мъже и жени, сякаш още мокри от резервоарите, изкормени, с извадени органи и оглозгано от кървавите ребра месо. Под масата лежеше човешка глава и сините й очи сякаш смаяно зяпаха как нещо или някой яде тялото, на която беше принадлежала. Пред обърнатия с гръб към масата въртящ се стол с висока облегалка имаше купчина ръце, отсечени от китките.

Преди някой от тях да успее да проговори по микрофона на термокожата си, столът се завъртя. Отначало на Деймън му се стори, че на седалката е подпрян друг човешки труп, но този бе зеленикав, невредим — и дишаше. Жълтите очи мигаха. Невероятно дългите ръце се протегнаха, ноктестите пръсти се разгънаха. Над дългите зъби пробяга змийски език.

— Ти помисли, че Аз съм, какъвто си ти 13 13 Стихът от Псалтира е цитиран по каноничиото издание на Светия Синод от 1992 г. — Б.пр. — каза истинският Калибан. — Сбъркали сте.

Сави и Харман хванаха Деймън под мишниците и заплуваха през булаторията. Деймън крещеше по същия начин, по който бе крещял по време на полета със стола. Стремглаво се блъснаха в бялата стена, без да спират, преминаха през нея — термокожите още по-плътно прилепнаха към тях при почти пълния вакуум навън, — оттласнаха се от прозрачната стена и се понесоха към земята на сто метра надолу.

Спряха за миг на една платформа, издигаща се на двайсетина метра над улицата. Деймън имаше време да забележи носещите се наоколо мумии с прегризани гърла и кореми — прегризани по същия начин като на хората в булаторията. Усети, че ще повърне в осмозната си маска, и в следващия момент другарите му от двете му страни отново се оттласнаха и заплуваха към мрака пред тях.

В отчаянието си той смъкна маската и повърна в зловонния рядък въздух. Стори му се, че тъпанчетата му ще се спукат и че очите му се подуват, ала пак нагласи маската — усети смрадта на собственото си повръщано и на страх — и се отблъсна след Сави и Харман. Не искаше да бяга. Искаше му се да се свие на кълбо и пак да повърне. Но разбираше, че няма такава възможност. Размаха ръце като обезумял, погледна през рамо към светлината на булаторията и заплува с всички сили.

Калибан ги настигна в най-мрачния ъгъл на града, където водораслите се олюляваха от инерцията на бавно въртящия се астероид. Всички стъклени стени на града бяха прозрачни и през тях се виждаше бялата, обгърната в облаци Земя, която прекосяваше небето за няколко минути. И после — няколко минути мрак, нарушаван само от студените звезди. И в този мрак се появи Калибан.

Тримата се бяха сгушили в тъмнината.