Дан Симънс - Илион

— Тогава къде са ходили през космическите дупки?

Сави сви рамене.

— Мисля, че всъщност квантовите функции са ги…

— По дяволите! — извика Деймън. Беше му писнало да слуша този безсмислен разговор. — Гладен съм! Искам да ям !

— Почакай — рече Харман. — Виждам нещо. — И посочи.

— Това е булаторията — каза Сави.

Имаше право. Трябваше да плуват още над половин километър в подводната светлина на мъртвия астероиден град, без да обръщат внимание на носещите се сиви мумии на мъртви постчовеци, докато накрая ясно видяха правоъгълника от прозрачна пластмаса на стотина метра нагоре по една от светещите стени. Вътре на площ от стотици метри се простираха безброй редици от познатите лечебни резервоари, пълни с голи тела на старостилни човеци. Под ярката болнична светлина оживено сновяха слуги и други фигури. Деймън едва не се разплака при тази позната гледка.

— Чакайте ме — задъхано каза той. Плуваха в редкия токсичен въздух над земята, намираха опори, тераси, изсъхнали дървета и други солидни повърхности, от които да се отблъскват, ала младият мъж беше изтощен. Никога не бе полагал толкова много физически усилия.

Макар че явно нямаше търпение да влезе в светлата амбулатория, Сави се върна и заплува до задъхания Деймън. Харман вторачено се взираше през прозрачната стена.

Сави подаде на младежа манерката и той допи последните глътки вода, без да се колебае или да иска разрешение. Беше обезводнен и уморен.

— Обещах на Ада да я вземем с нас — промълви Харман.

Деймън и старата еврейка го погледнаха.

— Бях убеден, че ще сме с космически кораб — засрамено сви рамене възрастният мъж. — Обещах й да се отбием в Ардис Хол и да я вземем.

— Тя и без това ти беше сърдита — все още задъхан, отвърна Деймън. Осмозната маска като че ли не му осигуряваше достатъчно кислород.

— Така е — призна Харман.

Сави отблъсна настрани сивия труп, който излетя от водораслите. Замръзналите му бели очи сякаш ги зяпаха укоризнено.

— Много се съмнявам, че точно сега Ада щеше да ти е благодарна. — Тя посочи нагоре към амбулаторията. — Но ти би трябвало да си доволен, Харман. Това беше целта ти, нали? Да стигнеш до амбулаторията и да си осигуриш още няколко години.

— Нещо такова.

Старицата кимна към трупа.

— Постчовеците като че ли нямат възможност да преговарят с теб.

— Мислиш ли, че булаторията е автоматизирана? — попита Харман. — Че само слугите са я поддържали през последните няколко века, че те са ни прехвърляли по факса тук горе, поправяли са ни през отредените ни пет двайсетилетки и после са ни прехвърляли обратно да продължим скучния си живот?

— Защо не се качим да проверим? — предложи тя.

Влязоха в сияещия стъклен правоъгълник през бяла квадратна полупропусклива стена, също като стената при херметичния шлюз.

Наистина беше булаторията. Вътре не само бе светло и имаше въздух, но и някак си се поддържаше една десета от земната гравитация. Деймън падна на четири крака, неспособен да се приспособи толкова бързо към слабото, но постоянно притегляне. Внезапната промяна, плюс успокоителната гледка на толкова познатите слуги, плюс ужаса му, че отново е в булаторията толкова скоро след случката с алозавъра, правеха краката му прекалено слаби, за да го издържат дори при тази слаба гравитация.

Сави и Харман обикаляха резервоарите. Старицата бе смъкнала осмозната си маска и дишаше въздуха.

— Рядък е, пък и смърди отвратително. — Гласът й звучеше странно и пискливо. — Сигурно имат нужда от въздух тук, но е прекалено зловонен, за да се диша. Не си сваляйте маските.

Деймън не се нуждаеше от този съвет — той дори не понечи да смъкне маската си.

Слугите не им обръщаха внимание — стояха при различни виртуални пултове. По прозрачни тръби течаха зелени и червени течности. Харман се вглеждаше във всеки резервоар. Повечето човешки тела бяха почти съвършени, ала неоформени, плътта беше прекалено отпусната, черепите и слабините не бяха окосмени, очите бяха бели. Само няколко фигури бяха почти завършени и премигваха, когато ги виждаха.

Деймън следваше спътниците си, но стоеше на известно разстояние от резервоарите. Докато гледаше тези проточовеци, си спомни мъгляви образи от времето, прекарано в резервоара преди броени дни, и отново потръпна, отстъпи назад и се блъсна в най-близкият пулт. Носещият се наоколо слуга не му обърна внимание.

— Явно не са програмирани да контактуват с хора извън резервоарите — отбеляза Сави. — Въпреки че, ако им попречиш на работата, сигурно ще направят нещо, за да те отстранят.