Дан Симънс - Илион

— Твоят баща говори всички езици, боже на войната — изсумтя Зевс. — Пази тишина.

Грамадната зала и многобройните мецанини бързо се пълнеха с богове и богини.

— Затворете това дребно куче-човек-машина и неговия безног рак в някоя съседна стая — заповяда Зевс. — Аз ще се посъветвам с Хера и другите си довереници и скоро ще решим какво да правим с тях. Пренесете другите два предмета в някоя от съкровищниците. По-късно ще обсъдим ценността им.

Боговете Аполон и Нерей се приближиха до Манмът. Дребният моравек прецени дали да окаже съпротива, или да бяга — на китката си имаше нисковолтов лазер, който можеше за една-две секунди да изненада боговете, а и бе способен да тича бързо на четири крака, макар и на малки разстояния. Навярно можеше да се измъкне от тази огромна зала, да се гмурне в някое езеро и да се скрие в дълбините му — ала после хвърли поглед към Орфу, когото четирима безименни богове вече изнасяха без усилие, и се остави да изнесат и него.

Според вътрешния му хронометър чакаха в склада трийсет и шест минути, преди да се появи палачът им. Помещението беше голямо, с мраморни стени, дебели метър и осемдесет и с — показваха уредите му — вградени силови полета, които можеха да издържат ядрен взрив.

„Време е да задействаме Устройството — излъчи Орфу. — Каквато и да е функцията му, това е за предпочитане пред възможността да ги оставим да ни унищожат без съпротива“.

„Щях да го задействам, ако можех — отвърна Манмът. — Обаче нямаше дистанционно управление. И бях прекалено зает да строя коша, за да сглобя такова устройство“.

„Пропуснати възможности — избуботи Орфу. — Да вървят по дяволите. Все пак опитахме“.

„Още не съм се предал“ — осведоми го приятелят му. Тъкмо опипваше ръбовете на металната врата, през която ги бяха вкарали тук. И тя бе затворена със силови полета. Ако Орфу имаше ръце, може би щеше да успее да я изкърти. Може би.

„Какво казва Шекспир за такъв край? — попита йониецът. — Уил Поета сбогувал ли се е с Момъка?“

„Не — отвърна Манмът, докато опипваше стените с органичните си пръсти. — Разделили са се доста скандално. Двамата скъсали, когато установили, че правят секс с една и съща жена. А какво казва Пруст за всичко това?“

„Longtemps, je me suis couche de bonne heure“ — изрецитира Орфу от Йо.

Манмът не обичаше френски — винаги го беше усещал като прекалено гъста смазка между частите си, — но го имаше в база данните си и можеше да си преведе цитата. „Дълги години съм си лягал рано“.

След две минути и двайсет и девет секунди той отговори по теснолъчевия канал:

„Останалото е мълчание“.

Вратата се отвори, в помещението влезе двуметрова богиня и затвори и запечата вратата зад себе си. Носеше сребърен овоид — държеше го с две ръце. Предметът имаше черни дупчици, насочени към моравеките. Манмът инстинктивно разбра, че няма смисъл да бяга от нея. Заотстъпва назад и докосна Орфу, макар да съзнаваше, че йониецът не усеща допира.

— Аз съм Хера и дойдох веднъж завинаги да избавя вас, глупавите моравеки, от мъките ви — заяви богинята на английски. — Никога не съм харесвала такива като вас.

Нещо проблесна и се възцари пълен мрак.

В мига, в който виждам Тетида, Афродита и моята муза да влизат във великата зала, импулсивно понечвам да се телепортирам от Олимп, обаче си спомням, че богинята на любовта трябва да притежава способността, която ми е дала — да виждам и проследявам пертурбации в квантовия континуум. Прибързаното ми квантово бягство може да привлече вниманието й. Пък и още не съм приключил работата си тук.

Придвижвам се настрани, заобикалям зад високите богове и богини, на пръсти се скривам зад една дебела колона и заднешком напускам великата зала. Чувам гневните викове на Арес, който настоява да узнае какво се е случило на Илионското бойно поле в негово отсъствие, после чувам Афродита да казва:

— Татко мой Зевсе, докато още се лекувах от ужасните рани, аз бях помолена да напусна лечебните вани и да дойда тук, защото ми беше съобщено, че на свобода вилнее смъртен човек, който е откраднал телепортаторен медальон и шлема невидимка, изкован от самия бог Хадес. Боя се, че този смъртен в момента нанася огромни щети.

Божественото множество избухва в рев от въпроси и викове.

Свършено е и с последното ми преимущество. Все още скриван от полето на шлема, аз се затичвам по дългия коридор, завивам наляво на първото разклонение, после свивам надясно по друга галерия. Нямам представа накъде съм се насочил, знам само, че единствената ми надежда е да се натъкна на Хера. Рязко спирам на поредното разклонение, чувам, че ревовете от великата зала се усилват, затварям очи и се моля — не на тия просташки богове. Моля се за пръв път, откакто бях деветгодишен и майка имаше рак.