Дан Симънс - Илион

След залавянето им, още щом русият бог с летящата колесница унищожи балона и ги повлече към Монс Олимпус, Манмът реши, че е най-разумно да задействат Устройството — каквото и да беше то.

Но не успя да се добере до него. Нито до предавателя. Нито до Орфу. Не можеше да прави нищо друго, освен с всички сили да се държи за парапета на коша, докато летяха почти със свръхзвукова скорост към марсианския вулкан. Ако не бяха завързани за платформата с всички въжета и кабели, които успя да намери Манмът, Устройството, предавателят и Орфу от Йо щяха да паднат от височина над дванайсет хиляди метра върху високото плато между най-северния от вулканите на Тарзис, Аскреус, и морето Тетида.

Богът от машината, който с лекота носеше тези метрични тонове тежест, дори набра височина, когато колесницата полетя над морето и се приближи към Монс Олимпус откъм север. Макар и с увиснали къси крака и манипулатори, дълбоко впити в парапета на коша, Манмът трябваше да признае, че гледката е невероятна.

Почти плътна маса облаци покриваше по-голямата част от района между вулканите на Тарзис и Олимп. Изгряващото от югоизток слънце беше малко, но много ярко и обагряше в златисто океана и облаците. Златните отблясъци на Тетида бяха толкова ослепителни, че Манмът трябваше да усили поляризиращите си филтри. Самият Олимп се издигаше в края на океана, зашеметяващ с могъществото си, безкраен конус ледени полета, извисяващи се към невероятно зеления връх с няколко езера.

Колесницата се спусна и моравекът различи четирикилометровите вертикални скали в подножието на северозападния квадрант. И макар че скалите бяха в сянка, видя и пътища и постройки в тясна ивица пясъчен плаж, въпреки че между скалите и златистия океан имаше четири-пет километра. Още по на север, в морето, се виждаше тераформираният остров Ликус Сулци, който много приличаше на гущерова глава, извърната към Монс Олимпус.

Манмът описваше всичко това на Орфу по теснолъчевия канал. Единственият коментар на йониеца гласеше:

— Звучи красиво, но ми се ще да правехме тази обиколка по собствено желание.

Приятелят му си спомни, че не е тук на екскурзия, когато божественият хуманоид спусна колесницата към върха на гигантския вулкан. Три хиляди метра над най-горните заснежени склонове прелетяха през силово поле — сензорите на Манмът регистрираха озоновия шок и волтажните диференциали — и се насочиха към зеления връх.

— Съжалявам, че не видях приближаването на колесницата по-рано, за да го избегна — каза той на Орфу през последните секунди, преди да се наложи да прекъсне връзката и да се приготви за кацане.

— Ти не си виновен — успокои го вакуумният моравек. Тези deus ex machinas ги бива да изненадват нас, любителите на литературата.

След като кацнаха, богът, който ги беше пленил, сграбчи Манмът за врата и безцеремонно го внесе в най-огромното изкуствено помещение, което дребният моравек бе виждал. Други богове излязоха да довлекат Орфу, Устройството и предавателя. Още повече се стекоха в залата, докато Зевс слушаше разказа на бога от колесницата за тяхното залавяне. Манмът разбираше, че тези хора наистина се смятат за богове. Явно не случайно бяха избрали Монс Олимпус за свой дом. Холограмите на десетки божества в нишите затвърдиха хипотезата му. После заговори юбербогът, когото бе разпознал като Зевс — само че на гръцки. Манмът каза едно-две изречения на английски. Сивобрадите и по-младите богове неразбиращо се намръщиха и моравекът се наруга наум, че не е качил старогръцки или новогръцки в езиковата си база данни. Когато се беше отправял със „Смуглата дама“ да проучва моретата на Европа, това просто не му се бе струвало важно.

Премина на френски. После на немски. На руски. На японски. Използваше скромната си езикова база данни с едно и също изречение — „Идвам в мир и не исках да ви се натрапвам“ — когато Зевс вдигна грамадната си ръка, за да го прекъсне. Боговете заговориха помежду си: не изглеждаха много доволни.

„Какво става?“ — попита го Орфу по теснолъчевия канал. Корубата на йониеца се намираше на пет метра от Манмът, при другите два артефакта от коша. На похитителите им явно не им беше хрумнало, че в напуканото и очукано тяло може да има разумно същество, и се отнасяха с Орфу като с обикновен трофей. Манмът го бе предвидил и тъкмо затова говореше в единствено число, вместо в множествено. Каквато и съдба да му отредяха боговете, имаше вероятност да оставят приятеля му на мира, въпреки че не му беше ясно как Орфу ще избяга без очи, уши, крака и манипулатори.