Дан Симънс - Илион

И все пак не бяха намалили скоростта достатъчно. Деймън изкрещя за кой ли път, вече окончателно пресипнал, и после се блъснаха в сградата, която сигурно бе висока стотина етажа.

Нямаше трясък на разбито стъкло, нямаше фатално рязко спиране. Стената се огъна, погълна ги и ги насочи надолу по дълъг светещ конус, сякаш се бяха гмурнали в поддаваща жълта гума, и тази фуния ги изхвърли в стая с шест сияещи бели стени. Енергийният лъч беше изчезнал. Столовете се разлетяха в различни посоки. Силовите полета угаснаха. Деймън за последен път извика, плъзна се по твърд под, отскочи от още по-твърда стена, блъсна се в тавана и се стовари на пода. Пред очите му заплува мрак.

Падаше.

Когато се свести, тялото и мозъкът му съобщаваха, че се премята и пада. От стола ли? На Земята? Отвори уста да закрещи пак, но я затвори, когато установи, че се носи във въздуха и Сави го държи за едната ръка, а Харман — за другата.

„Падам ли? Падам!“ Той започна да се мята и гърчи, но двамата, които също се носеха в бялата стая, се запремятаха заедно с него, без да изпускат ръцете му.

— Всичко е наред — успокои го Сави. — В безтегловност сме.

— В какво? — задъхано попита Деймън.

— Безтегловност. Нямаме тежест. Ето, сложи си това. — Тя му подаде една от осмозните маски от трактора. Някой вече му беше нахлузил качулката на термокожата върху лицето и костюмът сам бе обгърнал дланите му в ръкавици. Деймън объркано започна да се съпротивлява, но старицата и другият мъж му смъкнаха прозрачната осмозна маска върху носа и устата.

— Предназначена е за обдишване в случай на пожар или изтичане на отровни газове — поясни Сави. — Но ще свърши работа за няколко часа и във вакуум.

— Вакуум ли? — повтори Деймън.

— Градът на постчовеците е изгубил гравитацията и голяма част от въздуха си — отвърна Харман. — Вече излизахме през стената, докато ти беше в безсъзнание. Има въздух, колкото да плуваме в него, но не е достатъчно плътен за дишане.

„Достатъчно въздух да плуваме в него ли? Вече са излизали през стената? — Деймън се опита да напрегне ума си, въпреки главоболието. — Сега и двамата са се побъркали“.

— Как се губи гравитация? — попита той.

— Мисля, че са използвали силови полета, за да си осигурят гравитация на този астероид — каза Сави. — Той не е достатъчно голям, за да има свое привличане, и ако се съди по някои признаци, градът вътре е ориентиран към земята.

Деймън не я попита какво е астероид. Не го интересуваше особено.

— Може ли да се върнем долу? — попита той и моментално прибави: — Обаче повече не сядам на оня стол.

Усмивката на Сави се виждаше през осмозната маска. Беше си съблякла връхните дрехи, за да може термокожата й да функционира по-ефикасно — нейната имаше цвят на праскова — и костюмът, не по-дебел от пласт боя, показваше колко е мършава и кокалеста. Харман също носеше само синята си термокожа. Деймън погледна надолу и установи, че са му съблекли истинските дрехи и че зелената термокожа разкрива колко е дундест. С термокожата и осмозната маска той чуваше гласовете на другите през наушниците на качулката и долавяше слабото ехо на собствения си пресипнал глас по вградените микрофони.

— Столовете никъде няма да ходят поне известно време — отвърна Сави и кимна към плаващите във въздуха останки от разбитите столове и червените възглавници.

— Не мога да повярвам, че постчовеците редовно са пътували до пръстените с такива неща — заяви Харман. Слабото треперене на гласа му показа на Деймън, че не е единственият, на когото полетът не е харесал.

— Може да са си падали по екстремните спортове — усмихна се Сави.

— Какво… — започна Деймън.

— Няма значение — прекъсна го старицата и вдигна раницата, която бе държала в скута си по време на целия полет. — Готов ли си да минеш през стената и да се запознаеш с постчовеците?

Минаването през стената изобщо не беше трудно. Все едно минаваше през мека мембрана или преплуваше топъл водопад.

Плуваше . Във въздуха. Дори след трийсет минути усещането продължаваше да е странно. Отначало той размахваше ръце и риташе с крака, почти без да напредне, и само се премяташе презглава, ала после се научи да се отблъсква от една стабилна опора до следващата, даже през разстояния от над трийсет метра, като се изтласкваше с крака и коригираше посоката със свитите си в шепи ръце.

Всички сгради изглеждаха свързани и яркото им вътрешно осветление се оказа илюзия. Прозорците грееха топло, но тъкмо те излъчваха светлината. Огромните вътрешни пространства — първото, в което се озоваха, след като излязоха от бялата стена, имаше ширина сто и височина най-малко триста метра, с открити тераси от трите страни на вътрешния атриум — бяха слабо осветени от оранжевото сияние на далечните прозорци и оставяха впечатление за плуване в дълбока вода. Тази илюзия се подсилваше от различни занемарени растения, израснали на десетина-петнайсет метра височина, които се олюляваха на слабия вятър като високи водорасли.