Дан Симънс - Илион

— Успокой се, Аполоне, знатни стрелецо — изтътва господарят на боговете. — Заповядах да унищожат моравекските автомати. Хера вече ги е разрушила.

Има ли накъде да става по-лошо, чудя се аз.

И в тоя момент в залата влиза Афродита между Тетида, майката на Ахил, и моята муза.

Деймън крещя през целия полет.

Сави и Харман също може би бяха крещели — сигурно бяха крещели, — ала Деймън чуваше само своите викове. Още щом столовете излетяха вертикално и се завъртяха около оста си на три хиляди метра над зеления Средиземноморски басейн, започнаха да го притискат две могъщи сили: натискът от ускорението и постоянно притискане, което трябваше да е силово поле. То не само го държеше здраво върху червените възглавници на летящия му стол, но и упражняваше натиск върху лицето, гърдите, в устата и дробовете му.

Деймън крещеше.

Трите стола се въртяха обратно на часовниковата стрелка около дебелата мълния от бяла енергия и младият мъж изведнъж установи, че е с лице към звездите и пръстените. Продължи да крещи. Знаеше, че столът му ще продължи да се върти, че този път ще падне и че падането ще е от десетки километри.

Не падна, ала крещя към Земята, докато се издигаха все по-нагоре. Траекторията им вече изглеждаше почти хоризонтална, почти успоредна на повърхността на далечната планета. Над Средна Азия бе нощ, но високите купести облаци, простиращи се на стотици километри, сияеха отвътре и проблясващите мълнии за миг осветяваха червената земя, виждаща се в разкъсванията между бисерната облачна покривка. Деймън не знаеше, че това е Средна Азия. Столовете продължаваха да се въртят и той отново видя звездите, пръстените и ясно различим тънък пласт атмосфера — вече под тях! Слънцето отново изгря — лъчите му се пречупваха през въздушния слой на яркочервени и жълти снопове.

Съвсем скоро щяха да напуснат атмосферата, но Деймън не го знаеше. Силовото поле го снабдяваше с въздух, не позволяваше на гравитационните сили да го разкъсат и осигуряваше въздушен джоб, в който той можеше да крещи. Когато забеляза, че наближават е-пръстена, вече прегракваше.

Пръстенът не беше такъв, какъвто си го бе представял, ала младият мъж беше прекалено зает да стиска страничните облегалки на стола и да крещи, за да си го помисли. Винаги си беше представял е– и п-пръстените на постчовеците като хиляди сияещи стъклени замъци, в които се виждат самите постчовеци да се забавляват и да вършат другите си постчовешки дела. Ала нямаше нищо подобно.

Повечето сияещи силуети, към които се издигаха толкова бързо, бяха сложни структури от спици, кабели и дълги стъклени тръби и по-скоро приличаха на антени, отколкото на орбитални домове. В края на някои от тях блестяха енергийни кълба с пулсиращи черни сфери в центъра. Други структури носеха гигантски огледала с диаметър няколко километра, докато крещеше, забеляза Деймън, които отразяваха или излъчваха сини, жълти и мътнобели снопове енергия към други огледала. Светещи пръстени и сфери, които, изглежда, бяха направени от същата енергийна материя и екзотични материали като Атлантида, изстрелваха лазерни и реактивни струи, които се разгръщаха в конуси от частици. Нито една от сферите, пръстените и структурите не приличаше на дом на постчовеци.

Хоризонтът на Земята забележимо се заобли, после още повече, като бавно огъван лък. Слънцето за пореден път залезе на запад и небето избухна в звезди, съвсем малко по-мътни от ослепителните пръстени. Далеч под Деймън — на стотици километри — се виждаше снежна планина, окъпана от звездните лъчи. Далече на запад към края на света искреше океанът. Изведнъж въртенето на столовете стана по-бавно и Деймън погледна нагоре.

Сред носещите структури и огледала се движеше планина, обвита със сияещ град.

За миг Деймън престана да крещи. Столовете се наклониха напред и силовото поле още по-плътно го притисна към възглавниците и правата облегалка. И през този миг на мълчание той забеляза, че усуканият сноп енергия, по който се плъзгаха, свършва в сияещия град върху гигантската скала.

Градът не бе от енергийна материя, а сякаш от стъкло, и всяка от стотиците хиляди стъклени плоскости беше осветена отвътре. На Деймън му заприлича на грамаден японски фенер. И точно когато разбра, че техният триъгълник от столове ще се блъсне в една от най-високите кръгли кули в отсамния край на орбиталната планина, столът му напълно се преобърна и силовото поле му изкара дъха. Бяха намалили скоростта толкова рязко, че зрението му премина от червено в черно и отново в червено.