Дан Симънс - Илион

Вече по-близо, на по-малко от една пряка в лабиринта от сгради с плоски покриви, пъплеха стотиците бързащи войникси.

— Итба ал-Яхуд! — дереше се гласът от тонколоните, които Сави беше нарекла „мюезини“.

Старицата ги поведе по една павирана улица, после по друга, по-тясна и по-тъмна, през открито пространство, осеяно със сияещи човешки кости, и накрая влязоха във вътрешен двор, който бе още по-тъмен от улицата. Тропотът на лапите и дращенето на манипулаторите на тичащите в нощта войникси се приближаваше.

— Итба ал-Яхуд! — сякаш още по-настойчиво призоваваха мюезините.

„От нас тримата само Сави е еврейка, каквото и да значи това — помисли си Деймън. Дробовете му горяха и едва се държеше на крака. — Ако с Харман се отделим от нея, войниксите ще ни оставят на мира, сигурно даже ще ни помогнат да се приберем у дома. Няма защо да споделяме нейната съдба“.

Той рязко спря на прашния паваж. Харман се вмъкна черния правоъгълник на един вход и му махна с ръка да побърза. Младият мъж погледна през рамо, заслушан в шума зад себе си — като дращене на нокти или тракане на кухи кокали в камък, — и на светлината на синия лъч видя първите десетина войникси: тичаха по улицата, която те току-що бяха пресекли.

Сърцето му се сви — не беше свикнал да изпитва страх и в момента мисълта да направи каквото и да било сам му се стори ужасяваща — и той се втурна в тъмния вход след Харман и старицата.

Сави ги поведе по все по-тесни, все по-стари и изтъркани стълбища. Четири етажа надолу извади фенерче от раницата си и го включи, тъй като до тях вече не достигаше отразена светлина. Деймън видя мръсно платно, метнато върху дупка, която му се стори прекалено тясна, за да се провре през нея.

— Бързо — прошепна старицата, отметна зеблото настрани и се вмъкна в отвора. Деймън чу ехо като от кладенец. Харман незабавно последва Сави в мрака.

Младият мъж долови дращене от разрушената къща над тях, но стъпките на войниксите не отекваха по стълбището. Поне засега.

Той се наведе над дупката, провря тесните си рамене и установи, че виси над бездънен черен кръг с диаметър по-малко от метър и двайсет, после размаха ръце, напипа железни скоби на отсрещната стена и със сумтене се провря през отвора — древната мазилка драскаше кожата му. Краката му увиснаха в празнотата. Скоро намери опора върху ръждивите стъпала и се заспуска след Сави и Харман.

Студен въздух докосна лицето му. Пръстите и ходилата му неуверено се местеха от скоба на скоба, отдолу се чуваше шепот — и изведнъж скобите свършиха и той падна от около метър и половина върху тухлен под.

Харман му помогна да се изправи. Деймън видя кръга на фенерчето на Сави — осветяваше кръгъл тунел от древни камъни и тухли.

— Насам — прошепна Сави и отново се затича, наведена заради ниския таван. Мъжете я последваха — гледаха светлия кръг на фенерчето, вместо собствените си крака.

Стигнаха до разклонение. Сави се консултира с ориентиращата функция на дланта си и зави по левия коридор.

— Не чувам войниксите зад нас — отбеляза Харман. Тихият му глас отекна в тясното пространство. Най-висок от тримата, той трябваше да се навежда най-много.

— Над нас са — каза Сави. — Следват ни по улиците.

— Близката мрежа ли използват? — попита Деймън.

— Да. — Тя спря на следващото разклонение и този път избра средния от трите по-малки прохода. Сега вече и тримата трябваше да се наведат ниско, за да влязат.

Харман отново стрелна с очи Деймън — явно въпросите за близката мрежа събуждаха любопитството му, — но не попита нищо.

— Следват вас , нали разбирате — прибави Сави. На силния лъч на фенерчето лицето й изглеждаше още по-старо, почти като череп.

— А не теб, така ли? — изненада се Деймън.

Тя поклати глава.

— Мен ме няма в никоя мрежа. Войниксите изобщо не знаят, че съм тук. Вие двамата обаче присъствате и в далечната, и в близката мрежа. Струва ми се, че най-близкият факспортал е Мантуа. Те знаят, че не сте стигнали чак там.

— Къде отиваме сега? — прошепна Харман. — При скутера ли?

Сави отново поклати глава. Сивата й коса беше мокра от потта или изпаренията и полепваше по черепа й.

— Тези тунели не излизат извън стария град. И войниксите вече са извадили скутера от строя. Насочвам се към трактора.

— Какъв трактор? — попита Деймън, но вместо да му обясни, Сави се обърна и продължи напред.

След стотина крачки кръглият тухлен тунел се превърна в тесен коридор, а след още трийсетина крачки се изкачиха по стълбище и стигнаха до стена.