Дан Симънс - Илион

— Могат ли да повредят нещо? — попита Харман.

— Не знам — отвърна Сави. — Наближаваме Шо’Орфу Яфа — Яфската порта. Да видим дали ще успеем да се избавим от тях.

Тя зави и събори една ниска арка. Падащите камъни събориха войниксите от трактора, ала Деймън се обърна и видя, че повечето от съществата се изправят сред развалините и се присъединяват към преследвачите. Скоро напуснаха стария град и набраха скорост по чакълестия хълм, на който бяха оставили аероскутера — но на мястото на летящата машина имаше каменна грамада, висока десетина метра, заобиколена от четирийсетина войникси. Съществата незабавно напуснаха поста си и се втурнаха да им пресекат пътя. Сави прегази няколко, заобиколи други и излезе от някаква древна магистрала, която водеше на запад.

— Здрава машина — отбеляза Харман.

— Към края на Изгубената ера са строили здрави машини — каза старицата. — С наноподдръжка би трябвало да са почти вечни. — Тя извади лещите за нощно виждане на термокожата си от раницата си и угаси фаровете. Деймън се беше стегнал — взираше се в мрака и слушаше хрущенето на пръснатите по пътя ръждиви останки — навярно изоставени древни транспортни средства — под големите колела. Вече не виждаше преследващите ги войникси, а само отдалечаващия се син лъч, пронизващ небето над тъмния хълм в Ерусалим, но знаеше, че съществата са по петите им.

Сави каза, че до брега на някогашното Средиземно море имало петдесетина километра. Изминаха разстоянието за по-малко от десет минути.

— Вижте — рече тя и намали скоростта. После си свали очилата за нощно виждане и включи фаровете.

Поне петстотин войникси се бяха строили в клин до мястото, където сушата рязко се наклоняваше надолу към сухия Средиземноморски басейн.

— Ще завием ли? — попита Харман.

Сави поклати глава и увеличи скоростта. По-късно Деймън си мислеше, че звукът от сблъсъка на машината с толкова много войникси с толкова висока скорост наподобява градушка по метален покрив — преди години бе гледал градушка в Уланбат. Само че много силна градушка.

Тракторът стигна до някогашния бряг. Сави им викна да се държат и машината литна във въздуха за няколко секунди — над пропастта между брега и някогашното море. После шестте огромни колела се блъснаха в земята, ресорите поеха удара и тракторът се понесе в Басейна. Фаровете изсичаха бели конуси в мрака.

Деймън се обърна и видя оцелелите войникси, осветени от далечния син лъч. Бяха се строили на брега.

— Няма ли да ни последват? — попита той.

— В Басейна ли? Категорично не — отвърна Сави и намали на по-разумна скорост.

Движеха се по гладък път от червена глина през зелени ниви. Над пшеницата, царевицата, слънчогледа и лена се издигаха черни метални кръстове и на всеки кръст се гърчеше голо човешко тяло.

Ахил вилнееше, ревеше и дереше стената на шатрата, където беше изчезнала богинята Атина с трупа на Патрокъл. После мъжеубиецът полудя.

Дотичаха стражите му. Все още гол, той грабна първия мъж и го запрати към главата на втория. Третият чу рев, изведнъж полетя във въздуха и проби стената на шатрата. Четвъртият захвърли копието си и се втурна да буди мирмидонците, за да им съобщи, че техният господар и вожд е обладан от демон.

Ахил събра гащите си, туниката, нагръдника, щита, полираните си бронзови наколенници, сандалите и копието си, уви ги на вързоп, вдигна меча си, сряза стената на шатрата и изскочи навън. Събори големия триножник, който пламтеше в средата на стана, и хукна покрай тъмните шатри към черното море, далеч от всички хора — при майка си, богинята Тетида.

Вълните се разбиваха в брега и тук, далеч от всички огньове, се виждаха само белите им гребени. Ахил закрачи по мокрия пясък. Беше гол, доспехите и оръжията му бяха пръснати по брега. Докато крачеше, скубеше дългата си коса и високо стенеше, като сегиз-тогиз мъчително извикваше майчиното си име.

И Тетида, щерка на морския бог Нерей, Стареца от морето, се отзова на Ахиловия зов, появи се от солено-зелените бездни, издигна се от вълните като мъгла, която се сгъсти във високата фигура на знатната богиня. Ахил се затича към нея като разплакано дете, строполи се на колене на пясъка и зарида. Тя притисна главата му към влажната си гръд.

— Рожбо, защо ми ридаеш? Каква ли печал те терзае?

Ахил простена.

— Ти знаеш, трябва да знаеш, майко, не ме карай пак да разказвам всичко.

— Бях при баща си в солено-зелените бездни — промълви Тетида й погали златната коса на сина си. — Тъй като смъртните и боговете спят до късно, не видях какво се е случило. Разкажи ми всичко, сине мой.