Дан Симънс - Илион

Видим като Атина Палада, тритогения, третородната на боговете, Зевсова щерка, закрилница на ахейците. Висок близо два и осемдесет и излъчващ божествена светлина, се приближавам до леглото. Ахил и Патрокъл едновременно се стресват от съня си.

Усещам нестабилността във всеки атом на тая форма. Преобразяващата гривна не е предназначена да приемаме тела на богове, обаче макар фигурата ми да жужи като струна на арфа, използвам това кратко време, което ще ми даде квантовото заместване. Полагам усилия да не обръщам внимание на усещането не само, че изведнъж съм се сдобил с гърди и вагина — никога не съм се преобразявал в жена, — но и че съм богиня.

Формата е нестабилна. В душата си знам, че не притежавам способностите на Атина, че само съм заел квантовата й обвивка за тия няколко секунди. Сякаш ще стане някаква ядрена реакция, ако скоро не се избавя от квантовия вълнов фронт на Атина.

— Ахиле! Събуди се! Стани!

— Богиньо! — извиква бързоногият мъжеубиец и се изтъркулва от възглавниците на пода. — Какво те води тук посред нощ, дъще на Зевс?

Патрокъл търка очи и също с усилие се надига. Двамата са голи, телата им са по-красиво изваяни от най-фините гръцки статуи, необрязаните им пениси висят между мускулестите им загорели бедра.

— ТИХО! — изревавам аз. Гласът на Атина е усилен, свръхчовешки. Знам, че ще събудя другите в шатрата на Ахил и сигурно ще сепна стражите на входа. Имам по-малко от минута. Сякаш за да докаже правотата ми, златната ръка на Атина затреперва, преобразява се в светлата космата китка на професор Томас Хокънбери, после пак се превръща в ръката на Палада. Виждам, че Ахил е свел очи и не забелязва това. Патрокъл зяпа облещен.

— Богиньо, ако съм те оскърбил… — започва Ахил и вдига очи, ала главата му остава сведена.

— ТИШИНА!!! — изревавам аз. — МОЖЕ ЛИ МРАВКА, ПЪЛЗЯЩА В ПРАХТА, ДА ОСКЪРБИ ЧОВЕК? МОЖЕ ЛИ НАЙ-ДОЛНАТА И ГРОЗНА РИБА В МОРЕТО ДА ОСКЪРБИ МОРЯК, ЧИИТО МИСЛИ СА НАСОЧЕНИ КЪМ ДРУГИ НЕЩА?

— Мравка ли? — повтаря Ахил и на красивото му изваяно лице се изписва объркване на сгълчано дете.

— ВИЕ СТЕ ПО-НИЩОЖНИ ОТ МРАВКИ ЗА БОГОВЕТЕ — изревавам аз и пристъпвам напред. Сиянието на Атина ги облива като радиоактивна светлина. — ВИЕ НИ РАЗСМИВАТЕ СЪС СМЪРТТА СИ, АХИЛЕ… СИНЕ ПЕЛЕЕВ И ИДИОТСКО ДЕТЕ НА ТЕТИДА.

— Идиотско дете — повтаря Ахил. По високите му скули плъзва руменина. — Богиньо, с какво…

— МЛЪК, СТРАХЛИВЕЦО! — Дотолкова усилвам гласа на Атина, че могат да чуят оскърблението в Агамемноновия стан на километър и половина по брега. — НЕ НИ Е ГРИЖА ЗА ВАС. ЗА НИКОГО ОТ ВАС. ВАШАТА СМЪРТ НИ РАЗСМИВА… НО НЕ И ТВОЕТО МАЛОДУШИЕ, БЪРЗОНОГИ АХИЛЕ! — Презрително изричам последните думи и превръщам епитета на поета в унизителна обида.

Ахил свива юмруци и пристъпва напред, като че ли се приближава към противник.

— Богиньо Атино, закрилнице на ахейците, винаги съм ти принасял най-отбрани жертви…

— ЖЕРТВИТЕ НА СТРАХЛИВЦИТЕ НЕ ОЗНАЧАВАТ НИЩО ЗА НАС НА ОЛИМП — изревавам аз. Усещам, че вероятностната вълна, която е истинската богиня Атина, наближава критично разбиване. Имам само няколко секунди в тая форма.

— ОТСЕГА НАСЕТНЕ САМИ ЩЕ СИ ПРИНАСЯМЕ ЖЕРТВИ — казвам аз и ръката на Атина се протяга към Патрокъл. Палката е скрита под предмишницата ми, показалецът ми е върху задействащия бутон. — АКО ИСКАШ ТРУПА НА ГАДЖЕТО СИ, ЕЛА СИ ГО ВЗЕМИ ОТ ОЛИМП, СТРАХЛИВЕЦО АХИЛЕ!

Прострелвам Патрокъл в средата на загорелите му обезкосмени гърди и почти невидимите електроди и невидимите жици му вкарват електричество петдесет хиляди волта.

Той се улавя за гърдите, сякаш ударен от мълния, извиква, разтърсва се и се гърчи като в епилептичен пристъп, опикава се и се строполява.

Преди Ахил да успее да реагира — бързоногият воин стои гол със свити юмруци и опулени очи, прекалено смаян, за да помръдне — аз карам Атина да направи две крачки напред, да хване проснатия и привидно мъртъв Патрокъл за косата и грубо да го повлече към изхода.

Ахил идва на себе си, изръмжава и изтегля меча си от ножницата на стола.

Като продължава да тегли безжизнения Патрокъл за косата, фигурата на Атина с треперене изгубва квантова стабилност като екран на повреден телевизор. Стискам медальона си и заедно с Патрокъл се телелортирам извън шатрата на Ахил.

Сави поведе Деймън и Харман надолу по стълби и стълбища и накрая се спуснаха на една от тесните улички. Сиянието на звездите и неутриновият лъч им осигуряваха светлина, колкото да не се блъскат в стените и да не падат в кладенците, докато тичат, въпреки че сенките във входовете и прозорците бяха мастиленочерни. Деймън скоро се задъха и изостана. Никога не беше тичал, дори като дете. Това бе пълен абсурд.