Дан Симънс - Илион

По корубата и металния му капак се появиха десетки дупки. Дясната му ръка полетя нагоре, като че ли се опитваше да ги замери с нещо, ала после го улучиха още иглички и крайникът му се откачи, откъсна се и отхвърча назад. Войниксът с усилие се изправи. Единият му режещ диск продължаваше да се върти.

Сави го простреля за трети път и почти го преряза през кръста. Млечносинята му вътрешна течност оплиска стените и паважа. Останките му се свлякоха на земята, потрепериха спазматично и се отпуснаха неподвижно.

Харман и Деймън се приближиха предпазливо, като се опитваха да не стъпват в синята течност и парчетата от съществото. За два дни бяха станали свидетели на унищожаването на два войникса.

— Хайде — каза Сави, извади празния кристален пълнител от пистолета и го замени с нов. — Ако наоколо има още войникси, ще си имаме сериозни неприятности. Трябва да се върнем при скутера. Бързо.

Поведе ги по тясна улица, зави по друга, още по-тясна, после пак зави по нещо, което даже не беше улица, а пролука между каменни сгради. Излязоха в широк прашен вътрешен двор, минаха под каменна арка и се озоваха в по-малък двор.

— Побързайте — прошепна старицата. Изкачиха се по външно стълбище, прекосиха покривна тераса, цялата жълто-кафява от прах, после се покатериха по дъсчена стълба на още по-висок покрив.

— Какво правим? — тихо попита Харман. — Не трябваше ли да се върнем при скутера?

— Ще го повикам да дойде при нас — поясни Сави, приклекна до ниския перваз на покрива и задейства функцията на близката мрежа, като предпазливо заслони сиянието над дланта си. Харман клекна до нея.

Деймън остана прав. Въздухът на покрива беше прохладен след жегата на павираните улици, гледката бе интересна. Надясно се издигаше синият лъч и окъпваше куполите, покривите и улиците в бледата си светлина. Вече беше тъмно и звездите обсипваха небето. В града нямаше осветление, ала древните куполи, кули и арки отразяваха синьото сияние. Сави им каза, че ограденият лагер на хълма, където пламтеше лъчът, се нарича Харам еш-Шариф, Планината на Храма, а двете сгради с куполи до лъча са Куполът на скалата и джамията Ал-Акса.

— Итба ал-Яхуд! — внезапно се разнесе остър, изкуствено усилен вик от улиците зад тях и отекна в лабиринта от сокаци на запад, между тях и скутера.

— Итба ал-Яхуд!

Сави вдигна очи от дисплея на дланта си.

— Това пък какво е? — прошепна Харман. — Войниксите не говорят.

— Не, това са древните роботизирани мюезини, които призовават за молитва от всички джамии — поясни старицата.

— Итба ал-Яхуд! — кънтеше треперливият, ала настойчив глас над мрачния град. — Ал-джихад! Итба ал-Яхуд!

— По дяволите! — изсумтя Сави и погледна дисплея си. — Нищо чудно, че не отговаря на дистанционното.

— Какво става? — Деймън и Харман се приближиха и приклекнаха, за да погледнат правоъгълния дисплей на сантиметри над дланта й. Виждаше се предницата на скутера, кацнал на мястото, където го бяха оставили. Скалистата равнина и градът изглеждаха зеленикави заради оскъдната светлина. Десетки войникси сновяха наоколо, мятаха се върху машината, блъскаха я с камъни и ги трупаха отгоре й.

— Преодолели са силовото поле и са счупили нещо — каза Сави. — Скутерът не иска да полети към нас.

— Аллах акбар! — викаха екливите треперливи гласове от всички краища на града. — Итба ал-Яхуд! Итба ал-Яхуд!

Тримата отидоха до ръба на покрива. За миг на Деймън му се стори, че сградите, павираните улици и оградените дворове се разтърсват, срутват се и се разпадат под отразената синя светлина, ала после разбра, че по камъка, куполите, стените и покривите пъплят хиляди неща — като нашествие на хлебарки, стичащи се към синия лъч. И едва след цял миг осъзна, че сградите са невероятно далеч, пресметна мащаба и разбра, че пълзящите към тях същества не са нито хлебарки, нито паяци, а войникси.

— Итба ал-Яхуд! — крещеше отвсякъде металическият глас. Сричките отекваха от планината, без да губят безумната си настойчивост.

— Какво значи това? — попита Деймън.

Войниксите пъплеха по покривите и през лабиринта от тесни лъкатушни улички. Вълната грамадни насекомоподобни фигури вече бе на по-малко от две преки, достатъчно близо, за да чуват дращенето на режещи дискове и остри манипулатори по камък и плочи. Сави бавно се обърна. Лицето й изглеждаше по-старо отвсякога на пулсиращата синя светлина.

— Итба ал-Яхуд — тихо повтори тя. — Убийте евреите.