Дан Симънс - Илион

— Твоите приятели ли? — попита младият мъж. — Това е синя светлина.

Сави откъсна очи от лъча — той осветяваше покривите на древните сгради и стените около тях, окъпваше всичко в синьо сияние, докато денят продължаваше да изтлява — и с мрачна усмивка каза:

— Да. Този лъч синя светлина. Моите приятели. — Тя им даде знак да я последват и ги изведе от двора по същия път, по който бяха дошли — далеч от стената, от лъча синя светлина.

— Постчовеците ни казаха, че последният факс е начин да ни съхранят, за да прочистят света — продължи Сави. Макар и тих, гласът й отекваше в тесните улички. — Планът бил, обясниха ни те, да редуцират кодовете ни — за постчовеците дори тогава всички ние бяхме само факскодове, приятели — да редуцират кодовете ни и да ни включат в непрекъсната неутринова спирала за десет хиляди години, докато те разчистят планетата.

— Какво значи това? — не разбра Харман. — Как да разчистят планетата?

Минаха под дълга арка. Деймън едва виждаше лицето на отново усмихващата се Сави.

— Към края на Изгубената ера положението стана доста кофти — поясни тя. — И още повече се влоши след Рубикона. После настъпиха шантавите времена. АРНКисти на свободна практика възраждаха динозаври, форусракоиди и отдавна изчезнали растителни форми, тотално разсипваха земната екология, докато биосферата и инфосферата не започнаха да се сливат в самоосъзната ноосфера — логосферата. Постчовеците бяха избягали на своите пръстени — разумната ноосфера на Земята вече не им вярваше — и то основателно, защото те експериментираха с квантово телепортиране, отваряха портали на места, които не разбираха, отваряха врати, които не биваше да отварят.

Излязоха на една по-широка улица и Харман спря.

— Ще се опиташ ли да ни го обясниш по-ясно, Сави? Не разбираме две трети от приказките ти.

— Как бихте могли? — Старицата погледна Харман с лице, изразяващо или мъка, или гняв. — Как изобщо бихте могли да разберете нещо? Няма история. Няма техника. Няма книги.

— Имаме книги — възрази Харман.

Тя се засмя.

— Какво общо имат тия неща за динозаври и ноосфери със синия лъч? — попита Деймън.

Сави седна на една ниска стена. Надигна се вятър и засвири в натрошените керемиди на покривите. Бързо се захлаждаше.

— Трябваше да ни разкарат някъде, докато разчистели нещата — повтори Сави. — Неутринен пръстен, така ни казаха. Без маса. Чиста работа. За десет хиляди години, докато разчистели Земята. По-малко от мигване на око за нас, старостилните хора. Така ни казаха.

— Обаче са оставили теб — отбеляза Харман.

— Да.

— Случайно ли?

— Съмнявам се — отвърна старицата. — Постчовеците не правеха нищо случайно. Сигурно са имали някаква цел. Сигурно са ме наказвали, задето се ровех в истории, които е по-добре да останат погребани. Нали разбирате, аз бях такава — историк. Историк на културата. — Тя пак се засмя — безпричинно, поне от гледна точка на Деймън.

— Значи неутриното е синьо, така ли? — попита той. Беше решен да получи ясен отговор.

Сави отново се засмя.

— Съмнявам се. Според мен то няма цвят… нито чар. Обаче този син лъч се появява на всеки Тиша б’Ав, на всеки девети ав, и нещо ми подсказва, че останалите старостилни човеци, всичките ми приятели, са записани и кодирани в този син лъч. Според мен не го генерира машина. Мисля, че Земята преминава през неутринен лъч всяка година в този момент от орбитата си и машината само прави лъча видим.

— Само че от факса не са минали десет хиляди години — напомни й Харман. — А само хиляда и четиристотин.

Сави уморено кимна.

— И след последния факс нещата не са разчистени, нали, млади приятели? — Тя се изправи, метна раницата си на гръб и направи няколко крачки по улицата, после се закова на място.

— Войникс! — възкликна Деймън. — Сега няма да се наложи да вървим пеш до скутера. Ще го пратим да докара едноколка и…

Войниксът, силует от желязо и кожа, изведнъж сви манипулаторите си и ги замени с режещи дискове. После се понесе право към тях — тичаше по стената на сградата на четири крака като полудял паяк.

Сави бръкна в раницата си и извади черното устройство от пластмаса и метал — „пистолет“, така го беше нарекла — и го насочи към връхлитащия войникс.

Младият мъж бе прекалено смаян, за да помръдне. Той се намираше най-близо до тичащото същество, ала то, изглежда, се беше насочило към Сави и профуча покрай Деймън. Внезапно се разнесе силно трополене, сякаш дървени лопатки тракаха по каменни плочи, и стената се разхвърча сред град от парчета мазилка. Войниксът отхвърча назад и се строполи на паважа. Сави направи крачка към него, прицели се и стреля пак.