Дан Симънс - Илион

Това е моят шанс да взема думата. Без да обръщам внимание на намръщения Одисей, аз се оглеждам, непохватно се изправям и се прокашлям, за да започна дългата реч на Феникс. Как започваше? Толкова години преподаване и изучаване, разкриване на всеки нюанс на всяка старогръцка дума, а сега умът ми е празен.

Аякс също става.

— Докато тоя стар глупак се чуди дали да избяга с теб, Ахиле, аз ще ти кажа, че ти си не по-малко изкуфял от стария Феникс!

Ахил, мъжеубиецът, който не търпи да го оскърбяват, героят, който е готов да остави всичките си ахейски другари на произвола на съдбата, вместо да понася обиди от Агамемнон заради някаква си робиня, само се усмихва и повдига вежди.

— Да се откажеш от славата и двайсет хубавици заради една жена, която дори не можеш да имаш… пфу! — извиква Аякс и се обръща. — Хайде, Одисее, това мамино синче никога не е сукало от гръдта на сърдечната дружба. Да го оставим на гнева му и да предадем грозното си послание на очакващите ни ахейци. Наближава изгрев слънце и аз поне имам нужда от малко сън преди битката. Ако утре ще умирам, не искам да умра сънен.

Одисей кимва, изправя се, отново кима по посока на Ахил и напуска шатрата след Големия Аякс.

Все още стоя прав и зяпнал, готов да произнеса дългата трисъставна реч на Феникс — оная хитра реч! — със собствените ми хитри поправки и тайни цели.

Патрокъл и Ахил се изправят, протягат се и се споглеждат. Явно са очаквали това пратеничество и предварително са били наясно със смайващия отговор на Пелеевия син.

— Фениксе, скъпи ми дядо, потомък на Зевса — топло казва Ахил, — не знам какво точно те е довело тук тая бурна нощ, обаче добре си спомням, когато едно време ме отнасяше на ръце в леглото след уроците. Остани да нощуваш тук, Фениксе. Патрокъл и Автомедонт ще ти приготвят мека постеля. Щом пукне зората, ще отплаваме и ти можеш да дойдеш… или да останеш.

Той вдига ръка за поздрав и влиза във вътрешното помещение на шатрата си, а аз оставам да стоя като глупак, какъвто съм всъщност, онемял във всеки смисъл на думата, поразен от това невероятно отклонение от сюжета на „Илиада“.

Ахил трябва да бъде убеден да остане, даже да не участва в боевете, за да може „Илиада“ сама да постигне своето — троянците пак да победят и гърците да отстъпят, след като всичките им велики вождове бъдат ранени, Одисей, Агамемнон, Менелай, Диомед, абсолютно всички, и тогава, обзет от съчувствие към другарите си, знаейки, че Пелеевият син няма да се включи в сраженията, Патрокъл да надене златните доспехи на Ахил, да трепе троянците и да бъде убит в двубой с Хектор, а тялото му бъде обезобразено и осквернено. Виж, това вече ще изкара Ахил от шатрата му, ще го изпълни с убийствен гняв и ще реши съдбата на Хектор, Илион, Андромаха, Елена и всички нас.

„Наистина ли си тръгва?“ Не мога да го проумея. Не само че не съм намерил повратната точка и не съм променил нещата, но и сега цялата „Илиада“ е излязла от релси. Над девет години съм схоластик тук, следя, наблюдавам и докладвам на музата, и ни веднъж не е имало сериозно противоречие между събитията в тая война и Омировия епос. А сега… това . Ако Ахил си замине, а той определено има всички намерения да го направи призори, ахейците ще бъдат победени, корабите им ще бъдат изгорени, Илион ще се спаси и Хектор, а не Ахил ще стане великият герой на епоса. Почти няма вероятност да се осъществи Одисеевата „Одисея“… поне не така, както се пее сега. Всичко се е променило. „Само защото истинският Феникс не беше тук, за да произнесе истинската си реч ли? Или боговете са се намесили в тая повратна точка преди аз да имам възможност?“ Никога не ще узная. Моят шанс да убедя Ахил и Одисей в съвета, моят хитър план окончателно е провален.

— Хайде, стари Фениксе — казва Патрокъл и ме хваща за ръка, като че ли съм дете, отвежда ме в едно странично помещение в голямата шатра, където са ми приготвили възглавници и завивки. — Време е за сън. И утре е ден.

— Какво е това? — попита Харман. С Деймън стояха в сянката на Западната стена в Ерусалим, само на няколко крачки зад Сави, и тримата зяпаха плътния лъч синя светлина, който вертикално пронизваше помръкващото небе.

— Мисля, че това са моите приятели — отвърна старицата. — Всичките ми девет хиляди сто и тринайсет приятели — всички старостилни човеци, пометени с последния факс.

Деймън погледна Харман и разбра, че и двамата се съмняват в психическото състояние на Сави.