Дан Симънс - Илион

В продължение на осем марсиански денонощия прашната буря вдигаше десетметрови вълни, виеше в такелажа и тласкаше малката фелука на север към подветрения бряг и смъртта на всички, включително двамата моравеки.

Зелените човечета бяха опитни моряци, ала нощем преставаха да функционират и сега бяха бездейни през голяма част от деня, тъй като облаците прах скриваха слънцето. Когато се завираха в тъмните си ъгли под палубата и се свиваха на кълбо в нишите, за да не се търкалят, на Манмът му се струваше, че плава с кораб на мъртъвци като „Дракула“ на Брам Стокър, където корабът пристига, управляван само от трупове.

Платната на фелуката бяха направени от як лек полимер, вместо от брезент, но свирепият югоизточен вятър, песъчинките и камъчетата ги раздираха на парцали. Палубата вече не беше сигурно място и през кратките интервали на слънчева светлина двайсет ЗЧ помогнаха на Манмът да пробие дупка и да спусне Орфу долу, където построиха заслон от дъски и мушама, за да скрият йониеца от брулещия вихър. Самият Манмът усещаше, че летящият пясък прониква в сглобките и частите му, когато оставаше прекалено дълго на открито, затова когато можеше, се вмъкваше под палубата при приятеля си и се уверяваше, че е завързан добре, докато фелуката се накланяше на четирийсет градуса настрани и водата — сега смесена с кипящ червен пясък и червена като кръв — проникваше през всяка цепнатина. Дванайсет от четирийсетте зелени човечета на борда работеха с ръчните помпи през всеки свой буден час, а през дългите нощи Манмът продължаваше да изпомпва водата сам.

Бяха използвали вятъра в своя полза преди платната, такелажът и котвата да излязат от строя, работеха с всички сили, плаваха в бурята, за да навлязат по-навътре в централното вътрешно море, очевидно загрижени за високите един километър скали на север зад тях — изминаха стотици километри през първите два дни. В момента се намираха някъде между Копратес Хазма и островите на Мелас Хазма и гигантският наводнен комплекс от каньони на Кандор Хазма се падаше някъде надясно пред тях.

После вихърът се усили, небето помрачня, зелените човечета се вмъкваха и завързваха в ниши под палубата, изключваха се в тъмнината на пясъчната буря. И двете котви — на носа и кърмата, две сложни полибрезентови устройства с въже, влачещи се на стотици метри под кораба — поддадоха в един и същи ден. Манмът вече знаеше, че на север има километрови скали, ала електростатичните смущения на бурята заглушаваха сателитния му приемник и бяха изминали два дни, откакто не беше виждал звезда или слънцето. Нямаше представа дали скалите и тяхната гибел не са на половин час път.

— Има ли вероятност да потънем? — следобед на четвъртия ден попита Орфу.

— При това доста голяма — отвърна Манмът. Не искаше да лъже приятеля си.

— Можеш ли да плуваш в тази буря?

— Не, но мога да плувам под вълните.

— Аз ще потъна като камък — тихо избуботи йониецът. — Колко дълбока каза, че е Валес Маринерис?

— Не съм ти казвал.

— Ами тогава ми кажи сега.

— Около седем километра. — Манмът беше сканирал дълбочината с ехолот само преди час.

— Ще се смачкаш ли на такава дълбочина?

— Не. Работил съм при много по-голямо налягане. Нали за това съм създаден.

— Ами аз?

— Хм… не знам. — Наистина нямаше представа, ала знаеше, че моравекската серия на Орфу е произведена за нулевото налягане на космоса и за случайни навлизания във външната периферия на газов гигант или серните ями на Йо — а не за солени морета, дълбоки няколко хиляди метра. Приятелят му най-вероятно щеше да бъде смачкан като консервена кутия или просто да се взриви много преди да потъне на дъното.

— Има ли вероятност да излезем на брега? — попита Орфу.

— Съмнявам се. Скалите, които видях, бяха огромни и стръмни, почти отвесни. В тази буря в тях сигурно се разбиват петдесет или стометрови вълни.

— Интересна картина — отбеляза приятелят му. — Има ли вероятност зелените човечета да ни откарат в безопасно пристанище?

Манмът се огледа в сумрака под палубата. Зелените човечета се бяха вмъкнали и завързали в нишите си като множество хлорофилни кукли и зелените им ръце и крака се размахваха от бясното клатене на кораба.

— Не знам — отвърна той и съмнението ясно пролича в гласа му.

— Тогава просто ще трябва да ни преведеш през това изпитание — заяви Орфу.

Манмът направи всичко по силите си, за да ги спаси. На петия ден — небето беше кърваво и мрачно, вятърът виеше през раздраните платна, зелените човечета спяха и рулят бе завързан, за да поддържа курса — той спусна останките от платната и взе въжетата и огромните игли, с които бе виждал ЗЧ да шият полибрезента, само че моравекът трябваше да шие, докато петнайсетметровите вълни подмятаха кораба и го заливаха.