Дан Симънс - Илион

— Хайде — каза той и бързо закрачи към Ардис Хол. Другите погрешно приеха поведението му за проява на водачество и го последваха.

След като отиде до тоалетната, изкъпа се, избръсна се, нареди на първия срещнат слуга в Ардис да му донесе чисти нови дрехи и после отиде в кухнята да намери нещо за ядене, Деймън осъзна, че е лудост да продължи с Харман и смахнатата старица. Защо?

Въпреки отсъствието на Ада — или може би тъкмо заради това? — Ардис Хол беше пълен с приятели, прехвърлили се по факса на гости. Слугите задоволяваха исканията им за храна и напитки. Неколцина младежи — сред които няколко млади хубавици, които Деймън познаваше от други тържества, други места, от щастливия си живот преди Харман и всички тия глупости — играеха на топка на обширната полегата морава. Вечерта бе прекрасна, по тревата пълзяха дълги сенки, във въздуха се носеше звънлив смях и слугите поднасяха вечеря на дългата маса под гигантския бряст.

Той разбра, че може да остане тук, да се нахрани както трябва и да си отспи или — още по-добре — да повика войникс за краткото пътуване с едноколка до факспортала и да спи в собственото си легло в кратера Париж след късна вечеря, сготвена от майка му. Тя му липсваше — повече от два дни не бяха поддържали никаква връзка. Погледна войникса на кръглата алея от едната страна на голямата къща и го обзе безпокойство — унищожаването на онзи войникс от Одисей беше неоправдано и безумно. Войниксите не биваше да се повреждат и унищожават, както не биваше да се пали огън в дрошка и да се троши покъщнина. Това бе нелепо и за пореден път го убеждаваше, че трябва моментално да се махне от тези хора.

Огледа се. Харман и Ада тихо, но оживено разговаряха. По-нататък на полегатата морава Хана запознаваше Одисей с неколцина любопитни гости. Войниксите стояха надалеч от брадатия мъж, но Деймън нямаше представа дали е случайно. Дали поддържаха връзка помежду си? И в такъв случай как? Никога не ги беше чувал да издават какъвто и да било звук.

Даде знак на войникса да му докара едноколка тъкмо когато Ада и Харман приключиха разговора си. Младата жена тръгна към къщата, а събеседникът й се приближи до Деймън. Лицето му беше толкова мрачно, че младежът отстъпи.

— Идваш ли с нас?

— Аз… хм… не — заекна Деймън. Войниксът дотича с едноколката: кожената й седалка лъщеше на изкуственото осветление.

Без да каже нито дума повече, Харман се обърна и тръгна към ливадата зад къщата.

Деймън се качи на колата, нареди: „Към факспортала“ и се облегна удобно. Под колелото захрущяха бели черупки от миди. Една от младите жени на моравата — май се казваше Илио — му извика: „Довиждане“. Едноколката затрополи към пътя, теглена от безмълвния войникс.

— Спри — заповяда Деймън. Войниксът се закова на място, без да изпуска тегличите. Вътрешният жироскоп тихо забръмча.

Младият мъж погледна назад към Ардис Хол. Харман вече не се виждаше. Кой знае защо, Деймън се опита да си спомни къде се е запознал с Илио — на тържество в Белинбад преди две лета? На четвъртата двайсетилетка на Върна в Чом само преди няколко месеца? На едно от собствените му тържества с преспиване в кратера Париж?

Не си спомняше. Беше ли спал с нея? Представи си я гола, но това можеше да е спомен от голо къпане или от живото изкуство, модерно миналата зима. Не се сещаше дали е лягал с тази жена. Бяха страшно много.

Опита се да си припомни втората двайсетилетка на Тоби в Уланбат само преди три дни. Беше му като в мъгла — смях, секс и пиене, сливащи се с всички други тържества около всички други факсвъзли. Ала когато се опита да си спомни Сухата долина на… как се казваше? Антарктида ли?… или айсберга, или моста „Голдън Гейт“ над Мачу Пикчу, или дори тъпата секвоена гора… всичко бе ясно и отчетливо.

Деймън скочи от едноколката и закрачи към полето. „Това е лудост — помисли си той. — Лудост, лудост, лудост“. По средата на пътя до гората тромаво се затича.

Аероскутера го нямаше — на мястото му се виждаше само хлътване във високата трева край някаква каменна стена.

— По дяволите — изруга Деймън и погледна привечерното небе, пусто, освен въртящите се пръстени — екваториалния и полярния. — По дяволите. — Седна тежко на хлъзгавата от мъха каменна стена. Слънцето залязваше зад гърба му. Кой знае защо, му се доплака.

Скутерът се появи ниско над дърветата на север, описа кръг и увисна на три метра над земята.

— Предположих, че си променил решението си — извика Сави. — Ще се повозиш ли?