Дан Симънс - Илион

Когато излетяха от онова място с гигантските дървета, Харман и Ада изглеждаха скарани. Отначало това зарадва Деймън. Не знаеше каква е причината за промяната в отношенията им естествено, но виждаше, че след разходката си в гората са сърдити — Ада се държеше хладно и резервирано, ала вътрешно кипеше, а Харман беше явно смутен. Но след няколкочасовия полет до Ардис и събитията там — и решението на Деймън да продължи с тая глупава експедиция — напрежението между възрастния мъж и Ада определено бе последната му грижа.

Пристигнаха в Ардис привечер. От въздуха имението изглеждаше различно, поне на Деймън, макар че разположението на хълмовете, гората, ливадите и реката беше точно такова, каквото си го спомняше. Винаги, когато си помислеше за излета на реката и за глупавата металургична демонстрация на Хана, той си спомняше за нападналия го динозавър и сърцето му се разтуптяваше.

— През последната част от Изгубената ера тази област се е казвала Охайо — каза Сави, докато кръжаха в небето. — Поне така ми се струва.

— Мислех, че се е казвала Северна Америка — учуди се Харман.

— Да, и това е вярно — потвърди старицата. — Имали са много имена за едни и същи места.

Кацнаха на около половин километър от Ардис Хол, на едно пасище на север от дърветата. На Деймън още му се ходеше до тоалетната, ала нямаше намерение да извърви пеш целия път до имението, ако имаше и най-нищожна вероятност да срещне динозаври.

— Напълно безопасно е — безцеремонно заяви Ада, когато забеляза колебанието му — той единствен остана да лежи в скутера. — Войниксите патрулират в радиус от четири-пет километра около къщата.

— На какво разстояние от къщата беше металургичният излет на Хана? — попита младият мъж.

— На пет и половина километра — отвърна Хана: стоеше до Одисей зад скутера.

Ада се обърна към Сави.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш в къщата?

— Не мога. — Старицата й протегна ръка и след няколко секунди Ада я стисна. Деймън никога не бе виждал жени да се ръкуват. — Ще почакам тук Харман и Деймън.

Ада погледна Харман.

— Нали ще се качиш за малко с нас до Ардис?

— Само за да се сбогувам. — Известно време двамата продължиха напрегнато да се взират един в друг.

— Може ли просто вече да тръгваме ? — сприхаво въздъхна Деймън и сам долови хленчещите нотки в гласа си. Не го интересуваше. Трябваше час по-скоро да отиде в къщата.

Всички освен Сави тръгнаха към къщата през ливада с висока до кръста трева. Тук-там подминаваха добитък — Деймън отдалече заобикаляше всяка крава, тъй като едрите животни го плашеха. Изведнъж от дърветата към тях се насочи самотен войникс.

— Крайно време беше — заяви младият мъж. — Това ходене пеш е смехотворно. — Той посочи фигурата от желязо и кожа. — Ей, ти! Върни се в къщата и докарай две големи едноколки, за да ни откараш там!

Колкото и да бе невероятно, войниксът не му обърна внимание и продължи към петимата човеци — или по-точно към Одисей.

Щом безокият войникс се приближи, брадатият воин отблъсна Хана от себе си.

— Той просто е любопитен — опита се да го успокои Ада, въпреки че й липсваше убеденост. — Сигурно никога не е…

Когато войниксът стигна на метър и половина от Одисей, гъркът измъкна меча си, включи бръмчащото острие с палец, замахна с две ръце и разсече привидно непробиваемата гръдна обвивка и лявата ръка на съществото. За миг войниксът остана неподвижен, явно също толкова изумен от поведението на Одисей, колкото бяха четиримата човеци, после горната му половина се плъзна, наклони се и падна на земята с гърчещи се ръце. Долната половина и краката му продължиха да стоят още няколко секунди, преди да се строполят в тревата.

За миг не се чуваше нищо освен шумоленето на вятъра във високата трева. После Харман извика:

— Защо го направи, по дяволите?

От двете части на войникса течеше синя течност, гъста като кръв.

Брадатият воин посочи дясната ръка на войникса, все още свързана с торса му.

— Беше извадил убиващите си дискове. — И почна да бърше меча в тревата.

И наистина, режещите дискове — използвани за защита на хората от опасности като динозаври — бяха извадени от манипулаторните му лапи.

— Не разбирам — промълви Ада.

— Той не те е познал. — Хана се дръпна от гърка. — Може да си е помислил, че представляваш заплаха за нас.

— Не — отсече Одисей и пъхна късия си меч в ножницата.

Деймън ужасено се взираше в напречното сечение на войникса — меки бели органи, множество бели тръбички, нещо като розови гроздове, определено различни от часовниковия механизъм и зъбните колелца, които винаги си бе представял. От ненадейността на насилието и вида на белите вътрешности едва не изпусна червата си.