Дан Симънс - Илион

— Точно там отиваме — потвърди Сави. — Тук ще намерим транспорт, и искам да видите нещо по залез-слънце.

Тези думи прозвучаха злокобно на Деймън, ала той последва двамата си спътници по скалистото поле през руини от някогашни предградия или по-нови части от стария град, от които сега бяха останали само възвишения, настлани с фин чакъл. Сави ги преведе през порта в стената. Въздухът беше сух и постепенно изстиваше. Косите слънчеви лъчи обагряха древните сгради.

— Това е Яфската порта — осведоми ги тя, като че ли името можеше да им говори нещо. — Това е Давидовата улица, която е отделяла християнския от арменския квартал.

Харман погледна Деймън и той разбра, че дори ученият възрастен мъж, толкова горд с безполезната си способност да чете, никога не е чувал думите „християнски“ и „арменски“. Ала Сави продължаваше да говори, посочи им нещо, наречено „Черквата на Божи гроб“, в руините наляво от тях и двамата не я прекъсваха с въпроси, докато Деймън не се сдържа и не попита:

— Тук няма ли войникси и слуги?

— Вече няма — отвърна тя. — Но когато моите приятели Пинкас и Петра били тук през минутите преди последния факс преди хиляда и четиристотин години, десетките хиляди войникси край Западната стена изведнъж се активизирали. Нямам представа защо. — Старицата спря и ги погледна. — Нали разбирате, войниксите изскочили от темпоралконгломератния облак два века преди последния факс, обаче били неподвижни — ръждиви железни статуи, а не покорни слуги, каквито имате днес. Важно е да го запомните.

— Добре. — В гласа на Харман се долавяха покровителствени нотки. Старицата очевидно дрънкаше безсмислици. — Но нали каза, че по време на последния факс си била в айсберг край Антарктида? Откъде знаеш къде са били приятелите ти и какво са правили войниксите?

— От архивите на далечната, близката и общата мрежа. — Сави се обърна и ги поведе на изток по улицата.

Харман отново погледна Деймън, сякаш споделяше неговата загриженост за бълнуванията й, ала младият мъж изпита нещо странно — гордост, превъзходство? — когато си помисли, че знае точно какви са тези мрежи. Той сведе очи към дланта си и задейства ориентиращата функция, ала дисплеят бе празен. Какво щеше да се случи, зачуди се Деймън, ако си представеше четирите сини правоъгълника върху три червени кръга върху четири зелени триъгълника и задействаше инфофункцията, както Сави го беше научила на горската поляна?

Тя спря и отново заговори, сякаш прочела мислите му:

— Тук не бива да задействаш общата мрежа, Деймън. Няма виртуално да се потопиш в енергийно-микроклиматични взаимодействия като в гората… не и в Ерусалим. Тук ще се сблъскаш с пет хилядолетия мъки, ужас и агресивен антисемитизъм.

— Какво е „антисемитизъм“? — попита Харман.

— Омраза към евреите — поясни Сави.

Двамата мъже въпросително се спогледаха. Това им се струваше нелепо.

Деймън започваше да съжалява, че е променил решението си и се е включил в експедицията. Беше гладен. Слънцето залязваше зад тях. Не знаеше къде ще нощува, ала подозираше, че няма да е в комфорт.

— Хайде — каза старицата и ги поведе към друг квартал, през каменни арки. Накрая излязоха по тясна уличка близо до висока стена.

— Това ли дойдохме да видим? — разочарова се Деймън. Намираха се в задънена улица — вътрешен двор между ниски стени, каменни сгради и голямата стена, зад която се виждаше нещо кръгло и метално. От това място нямаше как да се качат горе.

— Търпение — отвърна Сави и примижа към потъващото слънце. — Днес е Тиша б’Ав, точно като в деня на последния факс.

— Какво е „Тиша б’Ав“? — попита Харман с изражение, което показваше, че му е омръзнало да повтаря безсмислени срички.

— Деветият ден от ав — поясни тя. — Ден на жалеене. И Първият, и Вторият храм са били разрушени на Тиша б’Ав и ми се струва, че войниксите са построили тоя богохулен Трети храм на девети ав, деня на последния факс. — Възрастната жена посочи черния метален полукупол зад стената.

Изведнъж се разнесе толкова мощен екот, че костите и зъбите на Деймън се разтърсиха. Двамата с Харман уплашено отскочиха. Въздухът се изпълни с озон и електричество и косата на Деймън настръхна и се развълнува като висока трева при силен вятър. С експлозивен грохот, по-бърз и силен от гръмотевица, от металния полукупол се стрелна плътен стълб чиста синя ослепително ярка светлина, дебел двайсетина метра, прониза помръкващото небе и прав като стрела потъна в пространството, едва разминавайки се с вечно въртящия се на изток орбитален е-пръстен.