Дан Симънс - Илион

Деймън се изправи.

Летяха на изток в мрак, толкова високо, че звездите и орбиталните пръстени осветяваха горната страна на облаци, вече сияещи от мълниите, разкъсващи млечната им вътрешност като видима перисталтика. Спряха близо до брега и пренощуваха в странна къща на едно дърво, състояща се от отделни апартаменти, свързани с платформи и вити стълбища. Имаше водопровод, ала не и слуги и войникси, и наоколо не се мяркаха други хора и жилища.

— Много такива места ли имаш? — попита Харман.

— Да — потвърди старицата. — Нали разбираш, освен вашите триста факсвъзела, по-голямата част от Земята пустее. Поне няма хора. Тук-там си имам любими места.

Седнаха на една открита платформа в средната част на високото дърво. На поляната под тях блещукаха светулки. Наоколо се виждаха грамадни древни ръждиви машини, обрасли в трева и папрат и полузаровени в пръстта. Лъчите на пръстените се процеждаха между листата и обагряха високата трева с меката си бяла светлина. Бурите, над които бяха прелетели, още не бяха стигнали чак толкова на изток и нощта беше топла и ясна. Въпреки че нямаше слуги, фризерите бяха пълни с храна и Сави поднесе нудълси, месо и риба. Деймън почти започваше да свиква със странната идея човек сам да си готви храната.

— Знаеш ли защо постчовеците са напуснали Земята и не са се върнали? — внезапно попита Харман.

Деймън си спомни странното инфовидение, което бе преживял на поляната в секвоената гора. Дори само от спомена му се пригади.

— Да — отвърна старицата. — Мисля, че знам.

— Ще ни кажеш ли?

— Не точно сега. — Сави стана и се качи по витото стълбище до една осветена стая, която се издигаше на десет метра над земята.

Харман и Деймън се спогледаха, ала нямаха какво да си кажат, така че скоро се оттеглиха в своите стаи.

Продължиха по Пролома през Атлантика с висока скорост, спуснаха се на юг, преди да стигнат до суша, и се понесоха успоредно на нещо, което Сави нарече Херкулесови ръце.

— Удивително — възкликна Харман и се надигна почти на колене, за да погледне наляво, докато летяха на юг.

Деймън трябваше да се съгласи. Между високата планина на север — която Сави нарече Гибралтар — и друга, по-ниска, на петнайсетина километра южно от нея, океанът просто свършваше пред дълбоката котловина, простираща се на изток. От дъното й се издигаха върволица грамадни златни човешки длани, всяка висока над сто и петдесет метра. Разперените им пръсти поддържаха стената на Атлантика, отделяща го от сухия Средиземноморски басейн, спускащ се като долина в облаците и мъглите на изток.

— Защо са тези ръце? — попита Деймън, когато стигнаха сушата от южната страна на покрития с мъгли Басейн и отново завиха на изток. — Защо постчовеците не са използвали обикновено силово поле, което да задържа морето, както са направили в Пролома?

Старицата поклати глава.

— Херкулесовите ръце са били тук преди да се родя и постчовеците никога не са ни казвали защо е така. Винаги съм предполагала, че това е просто прищявка от тяхна страна.

— Прищявка значи — повтори Харман. Това, изглежда, го смущаваше.

— Сигурна ли си, че не можем да прелетим през Басейна? — попита Деймън.

— Абсолютно — потвърди Сави. — Скутерът ще падне от небето като камък.

Привечер прелетяха над блата, езера, папратови гори и широки реки в земя, която Сави нарече Северна Сахара. Скоро мочурищата отстъпиха и земята стана по-суха, по-скалиста. През саваната и в скалистите планини видяха стотици стада от огромни животни на ивици — не динозаври, но също толкова големи.

— Какви са тези животни? — поинтересува се Деймън.

Сави поклати глава.

— Нямам представа.

— Ако беше тук, Одисей сигурно щеше да поиска да убие едно от тях и да го изяде на вечеря — усмихна се Харман.

Старицата се ухили.

И отново бе привечер, когато се спуснаха ниско, закръжиха над странен град със стени, издигнат в планински район само на четирийсетина километра от Средиземноморския басейн, и кацнаха в скалистото поле западно от града.

— Какво е това място? — попита Деймън. Никога не беше виждал толкова древни стени и сгради и въпреки разстоянието изпитваше известно безпокойство.

— Казва се Ерусалим — отвърна Сави.

— Нали щяхме да ходим в Басейна, за да търсим космически кораби — напомни Харман.

Старицата слезе от аероскутера и се протегна. Изглеждаше много уморена, но пък тя наистина управляваше машината от цели два дни, помисли си Деймън.