Дан Симънс - Илион

Първо направи по-малка импровизирана котва и я спусна от носа, за да го обърне срещу вятъра в опит да избегне невидимия, ала зловещ бряг зад тях. Тъкмо започваше да кърпи триъгълното главно платно, когато въжетата на руля се скъсаха. Фелуката се разлюля, яхна няколко грамадни червени вълни, завъртя се и вятърът отново я понесе. Само импровизираната котва им пречеше да се преобърнат. Манмът отиде на носа и когато червените облаци се разкъсаха за миг и корабът се издигна върху гребена на следващата вълна, видя високите скали от северната страна на Ралес Маринерис. След по-малко от час щяха да стигнат до тях, ако скоро не променеше курса.

Моравекът се завърза с въже и отиде на кърмата, за да се увери, че рулят е невредим — наистина бе невредим, но се люлееше свободно на огромния си кардан — после се покатери по мокрото въже, борейки се с шибащите го вълни, прекоси средната палуба, спусна се по стълбичката на втората палуба, намери платформата със скрипци, с които ЗЧ можеха да направляват кораба, като дърпаха въжетата на румпела, откри две големи въжета, спусна се по друга стълба в мрака на третата палуба, включи нагръдния и нараменния си прожектор, за да освети пътя си, размени манипулаторите си с резци и проби отвор в стената на помещението, в което предполагаше, че се разделят въжетата на румпела. Нямаше представа дали това се отнася и за фелуките от древната Земя — съмняваше се, — но марсианският кораб се управляваше с двоен рул на високата кърма, свързан с две дебели конопени въжета, които се раздвояваха, минаваха покрай двата борда през система от скрипци и после пак се събираха през тази дълга дървена шахта до румпела. През седмиците на тяхното пътешествие Манмът бе разучил такелажа и плана на различните системи от въжета. Ако едното или и двете въжета просто бяха скъсани, а не разнищени от бурята, навярно щеше да успее да ги снади, но трябваше да се добере до тях. Ако бяха скъсани по-близо до румпела, където не можеше да ги достигне, всички на кораба бяха обречени. Дали щеше да скочи в последния момент и да се опита да преплува под убийствения прибой край високите скали в търсене на спокоен пристан някъде по дългия хиляди километри бряг на Кандор Хазма? Едно беше сигурно — не можеше да вземе със себе си Орфу от Йо. Той проби шахтата, превключи прожекторите си на по-голяма мощност и се огледа в двете посоки. Не виждаше въжетата.

— Всичко наред ли е? — попита Орфу.

Радиогласът сепна Манмът.

— Да. Поправям руля. — „Ето ги!“ Двете въжета бяха скъсани и задните им краища бяха на около шест метра в тясната шахта, а предните едва се виждаха на десет метра от него.

— Сигурен ли си, че всичко е наред?

Манмът прибра резците си и отново разгъна всичките си манипулатори и започна да снажда нишките на дебелия коноп толкова бързо, че металните му пръсти сякаш се обвиха в мъгла на светлината на халогенните прожектори, пронизващи мрака на третата палуба. Покрай и по него плискаше вода. Всяка следваща вълна означаваше, че корабът се приближава към очакващите го скали.

— Да — повтори Манмът. — В момента съм зает.

— Ще ти се обадя пак след няколко минути.

— Добре. — „Ако не успея да поправя кормилото, след трийсетина минути ще стигнем до скалите. Ще му го кажа петнайсет минути преди края“.

Е, не беше „Смуглата дама“ — примитивната фелука нямаше име, — но отново имаше кормило. Намираха се на по-малко от километър от брулените от бурята скали. Манмът бе вдигнал закърпените полибрезентови останки от платната и стоеше на руля. Въжето на румпела все още беше здраво и рулят реагираше. Моравекът обърна кораба срещу вятъра и се свърза с Орфу, за да му обясни положението. Каза му истината — че навярно им остават по-малко от петнайсет минути, преди да бъдат изхвърлени на скалите, но че прави всичко възможно да ги спаси.

— Е, оценявам искреността ти — отвърна йониецът. — Мога ли да помогна с нещо?

Манмът с цялата си тежест натисна големия рул и насочи кораба срещу връхлитащата вълна, за да не ги преобърне, после каза:

— Приемам всякакви предложения.

Не се забелязваха никакви признаци, че прашните облаци ще се разкъсат или че вятърът ще утихне. Въжетата звънтяха, разкъсаният полибрезент плющеше и носът изчезна в стена от бяла пяна, която отхвърли Манмът на двайсет метра назад.

— Пак ли? — попита Орфу. — Какво търсите горе? Или да вдигнем ръце и да се издавим? Искате да отидем на дъното, така ли?

Трябваше да минат няколко секунди, докато приятелят му загрее. Докато се носеше по гребена на следващата вълна в почти пълна безтегловност и поглеждаше през рамо приближаващите се скали, моравекът качи „Бурята“ във вторичната си памет и извика: