Дан Симънс - Илион

— Възможно е да струват — възрази йониецът. — Дори отделните ЗЧ да преживяват нещо подобно на нашата представа за смъртта, в което се съмнявам. Освен това инициативата е негова. Остави го да установи връзка.

Манмът престана да се съпротивлява и позволи на зеленото човече да вкара ръката му в гърдите си.

Отново изпита смайващото отвратително усещане, когато пръстите му потънаха в топлата гъста течност и обхванаха пулсиращия орган с големина на човешко сърце.

— Този път се опитай да не го стискаш толкова силно — посъветва го Орфу. — Ако общуването наистина става чрез молекулярни пакети органични нанобити, по-малката повърхностна площ на контакта може да ограничи обема на техните мисли.

Манмът кимна, после се сети, че приятелят му не вижда кимването, и се съсредоточи върху странното вибриране от ръката до ума си.

ИЗРАЗЯВАМЕ ТИ

ПРИЗНАТЕЛНОСТ, ЗАДЕТО

СПАСИ

НАШИЯ КОРАБ.

— Моля — гласно каза Манмът, като фокусираше мислите през говора си и в същото време предаваше разговора на Орфу по теснолъчевия канал. — Какви всъщност сте вие? Как се наричате?

ЗЕКИ.

Думата не говореше нищо на Манмът. Той усети, че комуникационният орган на зеленото човече пулсира в дланта му и изпита дивото желание да го пусне, да изтръгне юмрук от гърдите на това обречено същество, ала това вече нямаше да им помогне. „Известна ли ти е думата «зеки»?“ — попита той Орфу.

„Един момент — отговори йониецът. — Проверявам в третата си памет. Ето я — от «Един ден от живота на Иван Денисович». «Жаргонна дума, свързана с руската „шарашка“, специален научен или технически институт, в който работят затворници» — затворниците в съветските трудови лагери били наричани «зеки».“

„Съмнявам се, че тези марсиански хлорофилни човечета са затворници от някакъв политически режим на Земята отпреди над две хиляди години“ — рече Манмът. Целият разговор с приятеля му отне по-малко от две секунди. Той се обърна към зеленото човече.

— Ще ни кажете ли откъде сте?

Този път отговорът имаше формата не на думи, а на образи — зелени поля, синьо небе, слънце, много по-голямо от слънцето в марсианското небе, далечни планини, мъгливи заради плътния въздух.

— От Земята ли? — смая се Манмът.

НЕ ЗВЕЗДАТА В ТУКАШНОТО НОЩНО НЕБЕ

гласеше отговорът на зеленото човече.

ДРУГА ЗЕМЯ.

Моравекът се замисли над думите, но не знаеше какъв изясняващ въпрос да му отправи, освен нескопосното:

— Тогава коя Земя?

Зеленото човече отговори със същите образи на зелени поля, далечни планини, земно слънце. Манмът усещаше, че енергията на съществото се изчерпва, че сърдечният орган пулсира все по-слабо. „Убивам го“ — панически си помисли той.

„Попитай го за каменните лица“ — разнесе се гласът на Орфу по комуникационния канал.

— Кой е човекът, когото изобразяват каменните глави? — тъпо попита Манмът.

МАГЪТ.

ОТ КНИГИТЕ.

ГОСПОДАРЯТ НА СИНА НА СИКОРАКСА, КОЙТО НИ Е ДОВЕЛ ТУК.

МАГЪТ Е ГОСПОДАР ДОРИ НА СЕТЕБОС, БОГА НА МАЙКАТА НА НАШИЯ ГОСПОДАР.

„Магът!“ — съобщи Манмът на йониеца.

„Това означава магьосник, вълшебник, влъхва…“

„По дяволите — свирепо, гневно го прекъсна Манмът — губеше времето на тази умираща зелена личност. Сърдечният орган с всяка изтекла секунда пулсираше все по-слабо. — Знам какво означава «маг», но не вярвам в магията, и ти също, Орфу“.

„Но изглежда, че нашите ЗЧ вярват — заяви приятелят му. — Попитай за обитателите на Олимп“.

— Кои са хората с колесниците на Олимп? — послушно попита Манмът, като съзнаваше, че не задава въпросите, които трябва. Ала не се сещаше за други.

ОБИКНОВЕНИ БОГОВЕ.

отвърна зеленото човече с нанобитни образи, преобразяващи се в думи.

ДЪРЖАНИ ТУК В РОБСТВО

ОТ ЗЛО ИЗЧАДИЕ, ЩО МИГ ИЗГОДЕН ЧАКА И ЗАХАПВА.

— Кое е… — започна Манмът, ала закъсня — зеленото човече внезапно се строполи по гръб и вместо пулсиращо сърце, в моравекската длан остана само съсухрена обвивка. Тялото на съществото се просна на палубата и започна да изсъхва и да се свива. По дъските потече бистра течност. Антрацитните очи на човечето хлътнаха в огъващото се навътре зелено лице и то покафявеня, сбръчка се и изгуби човешка форма. Други зелени човечета се приближиха и отнесоха спаружената кожа.

Манмът се разтрепери.

— Трябва да намерим друг посредник и да довършим разговора — каза Орфу.

— Не сега — едва успя да произнесе Манмът.