Дан Симънс - Илион

— Язва да ти разяде гърлото, богохулнико лаещ, куче нечестиво!

— Работете сами тогава!

— Върви да се обесиш, пес неден, кучи син! — надвика бурята Манмът, въпреки че не се налагаше да крещи по радиоканала. — Тебе, дързък кресльо, те е страх, че ще се удавиш, повече от нас!

— Гарантирам му, че няма да се удави, ако ще корабът ни да е крехък като орехова черупка и да пропуска като улична жена!

— Дръж против вятъра! Против вятъра! Дай фока и грота! Към открито! Към открито!

— Загубени сме! — изрецитира европейският моравек. — Корабът потъва! Молете се! Коленичете! Сбогом… Чакай малко!

— Не си спомням да има „Чакай малко!“ — възрази Орфу.

— Не, чакай малко . В скалите пред нас има пролом — отвор в брега.

— Достатъчно ли е голям, за да влезем в него?

— Ако е отворът на Кандор Хазма, това е воден басейн, по-голям от Конамара Хаос на Европа!

— Не си спомням колко е голям Конамара Хаос — призна йониецът.

— По-голям от три от северноамериканските Големи езера, плюс Хъдсъновия залив — отвърна Манмът. — Кандор Хазма също е грамадно вътрешно море, което се отваря на север… хиляди квадратни километри, в които да маневрираме. Без подветрен бряг!

— Това хубаво ли е? — поинтересува се приятелят му: очевидно не желаеше напразно да се обнадеждава.

— Това е шанс за спасение — заяви Манмът и опъна въжетата, за да напълни останките от главното платно с вятър. Изчака да се издигнат върху гребена на следващата вълна, завъртя руля и насочи тежкия кораб надясно към постоянно разширяващия се отвор в крайбрежните скали. — Това е шанс за спасение — повтори моравекът.

Бурята свърши следобед на осмия ден. След един последен кървав дъжд ниските прашни облаци, които вихрите носеха по небето, бушуващият вятър и бесните вълни в Кандор Хазма изчезнаха, небето стана синьо, морето утихна и зелените човечета се размърдаха в нишите си и излязоха на палубата като деца, събудили се от спокоен сън.

Манмът беше изтощен. Въпреки резервната енергия от портативните слънчеви клетки и енергийните им кубове, той бе изчерпан органично, психически, кибернетично и емоционално.

Зелените човечета явно се удивляваха на останките от закърпените платна, снадените въжета на румпела и другите поправки, извършени от Манмът през последните три дни. После се захванаха на работа, изтъркаха кървавочервените палуби, зашиха още парчета полибрезент, запушиха пробития корпус, поправиха нацепените мачти, разплетоха въжетата и поеха управлението на фелуката. Европейският моравек надзираваше изваждането на Орфу от наводнената долна палуба, помогна да го закрепят горе под повторно опънатия навес, после си намери слънчево местенце на средната палуба и си позволи да потъне в нещо като унес. Когато затвори очи, отново видя високите вълни, усети люшкането на палубата под краката си и чу воя на вятъра. Повдигна клепачи. Корабът плаваше на юг, носен от слабия югозападен вятър, назад към широия отвор между Кандор Хазма и Валес Маринерис, място, наречено Мелес Хазма. Манмът отново изключи зрението си и задряма.

Нещо го докосна по рамото и той се събуди. Четирийсетте зелени човечета едно по едно се заточиха покрай него, като пътьом го потупваха по рамото. Моравекът съобщи това на приятеля си по субзвуковия канал.

— Сигурно изразяват благодарността си, задето си ги спасил — предположи йониецът. — Аз щях да го направя, ако имах ръце или крака.

Манмът не отговори, ала не можеше да повярва, че причината наистина е това. Зелените човечета не бяха проявявали никакви емоции — дори когато техните преводачи бяха умирали след общуването с него — и той се съмняваше, че изпитват признателност, въпреки че бяха достатъчно добри моряци за да разбират, че без неговата намеса корабът им е щял да потъне.

— А може пък просто да си мислят, че си късметлия, и затова се отъркват в теб — прибави Орфу.

Преди Манмът да успее да изрази отношение по тази идея, последното зелено човече от върволицата стигна до него, но вместо да го потупа по рамото и да продължи нататък, падна на колене, вдигна дясната му ръка и я притисна към гърдите си.

— О, не — изпъшка по радиоканала европейският моравек. — Искат пак да общуваме.

— Чудесно — отвърна Орфу. — Имаме да им зададем някои въпроси.

— Отговорите не струват смъртта на още едно от тези зелени човечета — възкликна Манмът. Дърпаше ръката си с всички сили, но черноокото ЗЧ я теглеше към зелената си гръд.