Дан Симънс - Илион

— Мисля, че информацията е в частиците в телата им — поясни йониецът. — Нанопакети кодирани данни. Затова настояват да стискаш с ръка онзи вътрешен орган — той е нещо като телеграфна централа, — а ръката ти, за разлика от общите ти манипулатори, е органична. В кръвоносната ти система чрез осмоза проникват живи молекулярни машини и стигат до органичния ти мозък, където превеждат информацията.

— Тогава как общуват помежду си? — усъмни се Манмът. Телепатичната теория му харесваше повече.

— По същия начин. Чрез допир. Кожата им е полупропусклива, сигурно данните преминават при всеки случаен контакт.

— Не знам. — Европейският моравек се замисли. — Спомняш ли си, че този екипаж като че ли знаеше всичко за нас, когато пристигна фелуката? Например къде отиваме. Имах чувството, че нашето присъствие им е предадено телепатично по цялата мрежа на зелените човечета.

— Да, и на мен ми се струваше така — съгласи се Орфу. — Обаче освен факта, че нито човешката, нито моравекската наука не е установила даже само теоретична основа за съществуване на телепатия, бръсначът на Окам 11 11 Принцип, гласящ: „Величините не бива да се умножават повече от необходимото“. — Б.пр. предполага, че екипажът на фелуката е научил за нас чрез елементарен физически контакт със зелените човечета на нашия бряг — или от други, които са били там.

— Нанопакети от данни в кръвоносната система, а? — Манмът не си направи труда да скрие скептицизма си. — Но въпреки това някой от тези индивиди трябва да умре, ако искаме да му зададем още въпроси.

— За съжаление — потвърди приятелят му, без отново да повдигне аргумента, че зелените човечета навярно не притежават повече индивидуалност от клетките на човешката кожа.

Няколко зелени човечета с лекотата на акробати се покатериха по предната мачта до Манмът, отвързаха въжетата и спуснаха триъгълното платно. Когато на връщане го подминаха, му кимнаха дружелюбно със зелените си глави.

— Мисля да отложа разговора с тях — каза Манмът. — В момента на южния хоризонт се задава грамаден кафяво-червен облак и те ще имат нужда от всичките си хора, за да приготвят кораба за приближаващата се буря.

Троянците трепят гърците.

След като отправи ултиматума си към другите богове, Зевс се телепортира на Земята със златната си колесница, каца на склона на Ида, най-високата планина край Илион, и се настанява на грамадния си трон на върха, отправил поглед към полето, високите стени на града и стотиците ахейски бойни кораби на брега и закотвени по-навътре в морето. Другите богове са прекалено уплашени, за да дойдат да си играят след демонстрацията на сила от страна на Зевс, затова бащата на боговете вади златните си везни и претегля съдбата на мъжете долу — едната тежест е отлята във формата на троянски конник, а другата — на аргивски копиеносец с бронзови доспехи.

Гръмовержецът вдига високо свещените везни, задържа рамото в средата и ахейският черен ден пада надолу, а късметът на троянците се вдига нагоре. Зевс се усмихва, а аз съм достатъчно близо, за да видя, че дъртият мръсник натиска везните с палец.

Троянците се изсипват от градските порти като стършели от разбунено гнездо. Небето е надвиснало ниско, сиво, кипи от тъмна енергия и мълниите на Зевс често удрят бойното поле — и винаги сред аргивците и дългокосите ахейци. Въпреки че ясно виждат гневните знаци на царя на боговете, гърците продължават да налитат на бой — какво друго могат да правят? — Илионското поле ехти от трясъка на щитове, звъна на копия, трополенето на колесници и крясъците на умиращите.

Битката още отначало започва зле за ахейците. Сред редиците им падат светкавици и пърлят мъжете като опаковани в бронз пилета на скара. Хектор се носи напред като природна стихия: кроткият мъж, на когото се бях възхищавал на илионските стени, е изчезнал, заменен от окървавен убиец, който поваля враговете си като стръкове трева и окуражава хората си за още кръв, още сеч. Неговите воини се подчиняват, цялата троянска войска и съюзниците й викват сякаш с едно гърло и заедно се втурват в атака, прегазват отстъпващите ахейци като цунами от бронз и кожа.

Парис — когото едва предишния ден бях описал като суетен женчо и на когото после бях сложил рога — язди до брат си и също прилича на обладана от демон машина за убиване. Неговата специалност е стрелбата с лък и днес като че ли лъковете никога не пропускат. Ахейци и аргивци падат с дългите стрели на Парис в гърлата, сърцата, гениталиите и очите. Всеки изстрел улучва целта.