Дан Симънс - Илион

Тя прелетя с неколкостотин километра в час, при това съвсем ниско, и моравекът успя да види, че двата коня, които я теглеха, са холограми. Вътре стоеше само един мъж в жълто-кафява туника, здраво стиснал виртуалните юзди. Имаше златиста кожа и излъчваше могъща красота, дългата му руса коса се развяваше зад него. Така и не благоволи да погледне надолу.

Манмът използва възможността да проучи машината и фигурата с всичките видеофилтри, честоти и дължини на вълните, които имаше на разположение, като препращаше данните по теснолъчевия канал на Орфу в случай че богът от колесницата го види и реши да го повали от мачтата с едно махване на ръка. Конете, юздите и колелата бяха холографски, ала колесницата бе съвсем истинска — от титан и злато. Не засече ракети, йонен пулс и реактивна следа, но енергията покриваше целия електромагнитен спектър — достатъчно, за да заглуши радиовръзката на моравеките, ако не използваха теснолъчевия канал. Нещо повече, летящата машина оставяше четириизмерни потоци квантова енергия. Част от енергийния й профил се улавяше в силово поле, което Манмът ясно виждаше в инфрачервения спектър — енергиен щит пред колесницата, който я пазеше от вятъра, и по-голям защитен балон около цялата машина. Радваше се, че не е хвърлил камък, нито е стрелял по нея — ако имаше камък или енергийно оръжие, а той нямаше. Силовото поле, изчисли Орфу, можеше да се справи с всякаква опасност, освен може би ядрен взрив.

— С какво лети? — попита вакуумният моравек, когато колесницата се смали на изток. — Магнитното поле на Марс не е достатъчно силно, за да задвижва каквато и да било електромагнитна летяща машина.

— Според мен с квантова енергия — отвърна от предната мачта Манмът. Денят беше ветровит и фелуката силно се клатеше под напора на вълните.

Орфу изсумтя.

— Насоченото квантово изкривяване може да разкъса времето и пространството — както и хората и планетите, — но не виждам как може да задвижи колесница.

Приятелят му сви рамене, въпреки че йониецът не можеше да го види изпод навеса на палубата — а и изобщо.

— Е, поне няма витла — отвърна Манмът. — Ще ти сваля данните, но ми се стори, че тая тромава машина следва квантово изкривена гънка.

— Странно. Но даже хиляда такива летящи машини не могат да обяснят квантовото изкривяване, което Ри По регистрира на Монс Олимпус.

— Така е — съгласи се европейският моравек. — Добре, че този… бог… не ни видя.

Двамата се умълчаха. Манмът се заслуша в плисъка на вълните, които се разбиваха в носа на фелуката, и плющенето на големите платна. Такелажът тихо звънтеше на вятъра и тази музика му доставяше искрена наслада. Харесваше му и люлеенето на кораба, което с лекота компенсираше, като се държеше за мачтата с една ръка и за най-близкото опънато въже с другата. Вече бяха навлезли в най-широката част на залятата долина, в район, наречен Мелас Хазма. На север започваше огромното субморе Кандор Хазма. Дълбочината надхвърляше осем километра, но на хоризонта на юг се очертаваха силуетите на големи острови — дълги неколкостотин километра и широки трийсет-четирийсет.

— Може да те е видял и просто да е повикал по радиостанцията подкрепления от Олимп — предположи Орфу.

Манмът прати радиоеквивалента на въздишка.

— Както винаги, си оптимист.

— Реалист — поправи го приятелят му. После гласът му стана сериозен. — Знаеш ли, Манмът, скоро пак ще се наложи да разговаряш със зелените човечета. Трябва да им зададем много въпроси.

— Знам. — От тази мисъл му призляваше.

— Може би трябва да надуем балона по-рано, отколкото възнамерявахме — продължи Орфу. Манмът беше отделил няколко дни, за да направи по-широк и дълбок кош, като използва бамбука на стария и дъски от една от вътрешните стени на фелуката. Зелените човечета не бяха възразили.

— Все пак смятам, че не бива да избързваме — настоя Манмът. — Дори не сме сигурни за преобладаващите ветрове този месец, а щом балонът попадне във въздушните течения, дюзите няма да са ни от голяма полза. Трябва колкото може повече да се приближим към Олимп, преди да рискуваме с балона.

— Съгласен съм — след кратко мълчание отвърна Орфу. — Време е обаче пак да поговорим със зелените човечета. Според мен те не използват телепатия — нито при общуването си с теб, нито помежду си.

— Как така? — Манмът погледна към десетината човечета, които работеха по предния такелаж. — Тогава как го правят? Те нямат уста и уши, не предават данни по радиото, теснолъчевата връзка, мазерната или светлинната честота.