Дан Симънс - Илион

— Може да е бомба — предположи Манмът, след като върна квадратния сантиметър от металната броня на мястото му.

— И то каква бомба — измърмори Орфу. — Може да взриви цяла планета.

Манмът отправи поглед към стените на канала, по който плаваха — все още бяха на три километра от високите южни скали, издигащи се край вътрешното море — и си представи, че всички тези красиви червени тераси ги няма. Помисли си за високите ризофори, които растяха в тресавищата по устието, за причудливите форми на прещипа, покриващ скалите в долината, даже за прелестното синьо небе с бели облачета, и се опита да си представи всичко това унищожено от квантова експлозия, достатъчно мощна, за да разцепи целия свят. Не му се струваше редно.

— Сещаш ли се какво друго може да е Устройството освен бомба? — попита той Орфу.

— В момента нищо не ми идва наум — отвърна йониецът. — Обаче нещо, което съдържа толкова огромна експлозивна квантова енергия, надхвърля моите технически познания. Бих те посъветвал да пипаш внимателно Устройството, да му подложиш възглавници или нещо подобно, но щом вече оцеля от атаката на колесницата и проникването в атмосферата, едва ли е толкова деликатно. Тегли му един шут и карай нататък. Какъв е следващият артефакт?

Следващият предмет бе малко по-голям от Устройството, но много по-понятен.

— Някакъв комуникатор — каза Манмът. — В момента е сгънат, но ако го задействам, ще се разгъне върху триножника си, ще насочи голяма сателитна антена към небето и ще изстреля сериозна струя… не знам точно от какво. Закодирана енергия по теснолъчевия канал или може би дори модулирана гравитация.

— Защо му е било на Корос такова нещо? — попита Орфу. — Комуникационните сателити още са в орбита и космическият кораб можеше да излъчва всякакви сигнали до Галилеевия космос. По дяволите, даже твоята подводница можеше да установи връзка с дома.

— Може да не е било предназначено за контакт с Юпитер — предположи Манмът.

— Ами с кого?

Европейският моравек нямаше представа.

— Как е щял Корос да шифрова съобщението? — зачуди се йониецът.

— Има виртуални жакове — отговори Манмът, след като внимателно разгледа компактния уред под нановъглеродния кожух. — Можем да свалим всичко, което сме видели и научили, да го шифроваме и да го задействаме. Освен ако не се изисква шифър за активиране. Искаш ли да се включа в него и да проверя?

— Не, още не.

— Тогава ще го затворя.

— Какъв източник на енергия използва този комуникатор? — поинтересува се Орфу, преди приятелят му да успее да затвори устройството.

По-дребният меровек не познаваше точно тази технология, но описа магнитния контейнер и схемата на силовото поле.

— Божичко — възкликна йониецът. — Това е фелшенмаса на Чевков. Изкуствена антиматерия, с каквато е работила първата междузвездна сонда на Консорциума. Тук има достатъчно енергия, за да останем живи още няколко земни века, ако открием как да я използваме.

Органичното сърце на Манмът се разтуптя.

— Можем ли да заменим с това нещо ядрения реактор на „Дамата“?

Орфу помълча няколко безкрайни секунди и накрая каза:

— Съмнявам се. Прекалено много енергия се освобождава прекалено бързо и е прекалено трудно да се овладее. Ние с теб бихме могли да черпим от полето й, обаче мисля, че нямаше да успеем да задвижим „Смуглата дама“ с нея даже подводницата да беше ремонтирана. А и ти каза, че не можеш да я ремонтираш сам, нали?

— Просто не е възможно другаде освен на ледените докове в „Конамара Хаос“. — Манмът изпитваше странна смесица от съжаление и облекчение при вестта, че клетата „Дама“ не може да се поправи. Колкото и да го потискаше смъртта на подводницата му, мисълта да обърнат и да плават още две хиляди километра до нея го угнетяваше още повече.

Последният артефакт от товара беше най-голям, най-тежък и най-неразгадаем.

Контейнерът представляваше бамбуков сандък, висок метър и половина и два метра широк, обвит в прозрачен трансполимер. След кратък оглед се установи, че е пълен със стотици квадратни метри микротънък полиетилен със стелт функция и втъкани нишки, представляващи слънчеви батерии, двайсет и четири свързани конични титанови сегмента, четири херметични кутии хелий, смес от кислород, азот и метанол, осем атмосферни пулсови дюзи с външно управление и накрая дванайсет сгънати петнайсетметрови бъкивъглеродни въжета, завързани за четирите страни на сандъка.

— Предавам се — след няколко минути чудене, бърникане и сгъване въздъхна Манмът. — Какво е това, по дяволите?