Но не изпитваше никакви задръжки да задава въпроси на Орфу.
— Защо ни пратиха? — попита на десетия ден той. — Ние не знаем същността на задачата и дори да я знаехме, не сме подходящи да я изпълним. Истинска лудост е, че са ни пратили тук толкова невежи.
— Моравекските администратори са свикнали да разпределят задълженията — отвърна Орфу. — Ти беше най-подходящ да откараш Корос Трети при вулкана. Аз бях най-подходящият моравек да обслужвам космическия кораб. Изобщо не им е хрумнало, че двамата с теб ще останем сами и ще трябва да изпълним задачите на другите двама.
— Защо? — попита Манмът. — Те трябва да са били наясно, че експедицията е опасна.
Орфу тихо избуботи.
— Сигурно са си мислили, че ако се случи най-лошото, ще загинем всички.
— И едва не стана така — измърмори европейският моравек. — И определено не е късно.
— Опиши ми деня — помоли приятелят му. — Вдигна ли се вече мъглата?
Дните, гледките и нощите бяха красиви. Познанията на Манмът за световете с годна за дишане атмосфера идваха главно от база данните му за Земята и този тераформиран Марс представляваше интересно отклонение от тях.
Цветът на небето варираше от ярко светлосин по пладне до розово-червен по залез-слънце. Понякога златистата светлина обливаше всичко със сиянието си. Самото слънце изглеждаше значително по-малко, отколкото се виждаше от Земята на старите видеозаписи, ала бе невъобразимо по-голямо, по-ярко и по-топло от всяко слънце, известно на галилейските моравеки през последните две хиляди з-години. Духаше слаб ветрец, който миришеше на солено море и понякога — удивително — на растителност.
— Някога чудил ли си се защо са ни дали това сетиво? — попита Орфу, когато Манмът му описа мириса на растителност при навлизането в широкото устие на Валес Маринерис откъм Тетида.
— Кое?
— Обонянието.
Европейският меровек се замисли. Винаги беше приемал обонянието си за даденост, макар и безполезно под водата или на повърхността на Европа и напълно излишно в еконишата на „Смуглата дама“ — с други думи, навсякъде, където съществуваше.
— Мога да усетя миризмата на токсични изпарения в подводницата или херметичните помещения в базата „Конамара Хаос“ — накрая отвърна той, макар да разбираше, че отговорът му не е задоволителен. Моравеките имаха по-сигурни вградени сензори за такива опасности.
Йониецът тихо избуботи.
— И аз можех да усетя мириса на сяра, когато бях на повърхността на Йо, но на кого му трябва това?
— Можеш ли да усещаш мирис? — учуди се Манмът. — Това не е много логично за вакуумен моравек.
— Така е — съгласи се приятелят му. — Нито фактът, че прекарвам… прекарвах… повечето си време в гледане на нещата в човешкия спектър на видимата светлина, обаче го правех при всяка възможност.
Манмът се замисли и за това. Той правеше същото, въпреки че лесно виждаше в инфрачервените и ултравиолетовите диапазони на спектъра. Знаеше, че зрението на Орфу включва радиочестоти и магнитни линии, каквито старостилните човеци не бяха притежавали и които бяха много по-необходими за моравек, работещ при силната радиация в Галилеевия космос. Тогава защо приятелят му най-често избираше ограничените човешки „видими“ дължини на вълните?
— Струва ми се, защото нашите създатели и всички следващи поколения моравеки тайно са искали да са хора — отговори на неизречения въпрос на Манмът йониецът — този път без иронично или весело буботене. — Ефектът на Пинокио.
Манмът не се съгласи с това, но беше прекалено потиснат, за да спори.
— На какво мирише сега? — попита Орфу.
— На гнила растителност — отвърна Манмът, докато фелуката завиваше по широкото устие. — Мирише на Шекспировата Темза при отлив.
За да не полудее от бездействие, през първата седмица от плаването им по реката Манмът разглоби и разгледа другите три неща, донесени от подводницата. Орфу беше четвъртото.
Най-малкият артефакт, гладък овоид, не много по-голям от компактното тяло на Манмът, бе Устройството — най-важният елемент от задачата на покойния Корос III. Манмът и Орфу знаеха само, че ганимедецът трябва да го занесе на Монс Олимпус и при определени, неизвестни на двамата обстоятелства да го задейства.
Манмът сканира Устройството със сонар и свали малка част от огледалната му транссплавна броня. Не успя да установи функцията му. Истинската машина, ако изобщо беше машина, бе макромолекулярна, по същество нанооформена механизирана молекула с ядро от огромна енергия, сдържана само от вътрешните полета на макромолекулата. Единственото „същинско устройство“, свързано с бронята, което Манмът успя да открие, представляваше електрически превключвател. Електрически ток от трийсет и два волта, насочен към съответното място на бронята, щеше да… да направи нещо с макромолекулата.
Читать дальше