Дан Симънс - Илион

До това пътуване не беше знаел, че е способен на униние, на такова ужасно емоционално разстройство и безнадеждност, които почти не му оставяха воля и още по-малко амбиция, но насилствената раздяла с подводницата му бе показала колко ужасно може да се чувства. Слепият, сакат, качен на борда като безполезен баласт Орфу изглеждаше в бодър дух, макар Манмът постепенно да откриваше, че приятелят му рядко и извънредно деликатно разкрива истинските си чувства.

Както им бяха обещали, фелуката доплава рано на другата марсианска сутрин след пристигането им на брега и докато зелените човечета товареха клетия йониец на борда, Манмът няколко пъти се спусна в наводнената подводница, за да извади всички подвижни акумулатори, слънчеви батерии, свързочна техника, дискове с корабни дневници и цялото навигационно оборудване, което успя да демонтира.

— Плуваш гол до кораба и преди да се върнеш си натъпкваш джобовете с бисквити, а? — полита онази сутрин Орфу, след като Манмът му описа действията си.

— Моля? — Европейският меровек се зачуди дали приятелят му най-после не е изгубил разсъдъка си.

— Малко несъответствие в „Робинзон Крузо“ на Дефо — избуботи Орфу. — Винаги съм обичал несъответствията.

— Изобщо не съм го чел — призна Манмът. Не беше в настроение за шеги. Изоставянето на „Смуглата дама“ го измъчваше.

През първите три седмици от пътуването си обсъждаха неговата реакция, тъй като нямаха какво друго да правят, освен да разговарят за различни неща. Късообхватният радиоприемник, който Манмът бе монтирал в комуникационния жак на Орфу, работеше добре.

— Ти страдаш колкото от депресия, толкова и от агорафобия — заключи йониецът.

— Защо?

— Ти си проектиран, програмиран и обучен да бъдеш част от подводницата, скрит под леда на Европа, в мрак и смазващи дълбини, спокоен в тясното си жизнено пространство — поясни приятелят му. — Даже кратките ти изплувания на повърхността не са те подготвили за тези далечни гледки, безкрайни хоризонти и сини небеса.

— В момента небето не е синьо. — Манмът не успя да измисли нищо повече в отговор. Беше ранна утрин и по това време на деня Валес Маринерис обикновено бе пълна с ниски облаци и гъста мъгла. Зелените човечета свиваха платната и гребяха с весла — общо трийсет човечета, по петнайсет на всеки борд, сякаш неуморни — винаги когато вятърът не тласкаше двумачтовия платноход. На носа, предната мачта, двата борда и кърмата светеха фенери и корабът едва се движеше. Тази част от Валес Маринерис беше широка над сто и двайсет километра и скоро щяха да навлязат в отсечка, широка двеста километра — по-скоро вътрешно море, отколкото река, където дори в ясни дни високите скали на северния или южния бряг бяха невидими в далечината — ала по тези канали плаваха достатъчно кораби, за да оправдават предпазливостта в такава мъгла.

Манмът разбираше, че Орфу е прав — че проблемът му отчасти се състои в агорафобията, тъй като в ясни дни, когато се виждаше надалеч, угнетеността му се задълбочаваше още повече — но също беше наясно, че нещата са по-сложни от елементарното откъсване от сигурната ясла и сензорните жакове на „Дамата“. Той бе морски капитан и от историята на програмирането си, както и от по-късни четива знаеше, че нищо не наранява капитаните повече от загубата на техните кораби. Отгоре на всичко му бяха възложили важната задача да закара Корос III до океанската база на Монс Олимпус и той се бе провалил. Ганимедецът беше мъртъв, както и Ри По, моравекът, който трябваше да чака в орбита, за да приеме, разтълкува и предаде важните разузнавателни сведения на Корос.

„На кого? Как? Кога?“ Нямаше представа.

През седмиците на тихото им пътуване разговаряха и за това. Нощем бе по-тихо, тъй като зелените човечета изпадаха в хибернация още щом слънцето залезеше, след като закотвяха фелуката със сложна морска котва — с помощта на ехолот Манмът беше установил, че водата под тях е дълбока над шест километра, — и се събуждаха едва когато на другата сутрин слънчевите лъчи докоснеха прозрачната им зелена кожа. Изглеждаше очевидно, че получават енергия само от слънцето, дори от разсеяната в утринната мъгла светлина. Манмът никога не ги беше виждал да ядат или отделят. Можеше да ги попита, но макар Орфу да предполагаше, че зеленото човече всъщност не „умира“ след общуване — че те притежават съвкупно съзнание и не са сбор от истински индивиди, — Манмът не вярваше в тази хипотеза достатъчно, за да бръкне в гърдите на друг зелен преводач, да стисне кълбото, което можеше да е сърце, и да му зададе въпроси, които можеха да почакат някой и друг ден.